Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Още малко, сестрице. Усещам как ми идат сили. Насърчавайки доброто момиче, тя искаше да насърчи и себе си. Много дни и седмици все рухваше на ръцете на девойката и не чувствуваше в себе си никакви нови сили.
Един ден тя най-сетне се задържа за кратък миг на нозете си, подпряна на двете патерици. Не се превиха нозете й за тоя кратък миг. Така, с тия мигове на плаха надежда, минаха още много дни.
Бабчоровите люде се връщаха вечер в хижата си капнали от умора. Понякога идваха и чужди люде в хижата, Биляна ги чуваше да проклинат живота си, да оплакват месата си, костите си, прогнили от работа. А тя лежеше в своя ъгъл премаляла след много опити през целия ден да проходи с патериците. Повличаше се на лакти до стената, подпираше се с гръб. После започваше да се дига вече, сама нагоре, притискайки се в стената с гръб и лакти, още и още, докато спираше дъхът в гърлото й. Пак така много пъти през деня, много и много дни наред. Едвам ще се приподигне и пак ще падне долу, на пода, студената и твърда стена не можеше да я задържи. Но един ден тя застана, подпряна, притисната към стената и с гръб, и с лакти, и с длани. Сърцето й бе заседнало в гърлото от умора, напираше да я задуши.
Така тя започна и сама да се изправя на стената, макар с преголеми усилия, вземаше една по една двете патерици от ъгъла, слагаше ги под мишниците си, увисваше на тях. С един скок и с още един стигаше до вратата на стаичката си. Преминаваше тъй през цялата хижа и отиваше до външната й врата, подпираше се там, на вратата. Тъкмо беше през веселите, слънчеви дни по Гергьовден. Пред нея е малкото каменисто дворче, разхвърляни са по него широки слънчеви петна. Низ двора ходят кокошки, десетина голи розови прасенца и майка им с провесено до земята виме, с щръкнали цицки по него; скоро, още тия дни, ще ги поведе тя из гората. В сянката по-нататък лежи старото куче с побелели косми по главата и с полуслепи очи. То не ходи вече никъде, като Биляна. Насреща е гората. Дебелите разкривени дънери сякаш се крият един зад друг в здрачната сянка под широките, гъсто сплетени листати корони. Слънцето наднича през горските вършини, огрява селската хижа и малкия двор пред нея, а ето просиява и здрачът под гъстата горска шума. Едно слънчево петно току-що се е промъкнало, ляга в коренището на вековен дъб и като мъничко слънце огрява околните дънери; те се виждат с напуканата си кора, с жълтеникавия мъх по тях, засияват и трептят широки бледозелени листа, израснали в сянка на тънките хилави издънки по стеблата на старите дървеса. В светлината на слънцето всичко наоколо се променя всеки миг и Биляна всичко вижда. Тя е излязла от стаичката си като от тъмен затвор. Навежда се едва-едва навън, поглежда на едната страна, после на другата: няма ли да дойде Самуил, да се покаже като някога на острова между дебелите дънери на горските дървеса…
Това ставаше вече всеки ден, често и по два пъти на ден.
Една вечер я намери подпряна на вратата Въла, по-голямата Бабчорова щерка.
— Дръпни се да мина! — изблещи срещу нея зли очи момата. Имаше къде да мине тя, но Биляна мълчаливо се отдръпна и цяла се облегна на двете си патерици. Въла изкриви присмехулно лице: — Я се виж как си увиснала на патериците… като пълна вреща с тикви.
Биляна се огледа уплашена, видя присвитите си нозе, едва докоснали пръстения под, видя извитите си навън лакти, а което не можеше да види с очи, помисли и за него — щръкналите, изострени рамена, хлътналата глава… С мъка се довлече тя до своя ъгъл, смъкна се с гръб по стената, сложи грижливо двете патерици в ъгъла. Да, тя не можеше да посрещне така Самуила…
Не ми го пращай, боже, докато не ми пратиш здраве и сили, да го посрещна застанала на нозете си, както някога!…
Тя не се отчайваше и продължаваше да се изправя всеки ден на патериците, да подскача на тях до другия ъгъл, до външната врата на хижата. Ала сега следеше зорко, сякаш с чужди, недружелюбни очи всяко свое движение, следеше доколко можеше да се задържа на пръстите на нозете си. Започна да прескача и прага на хижата. Излизаше в малкия, неравен двор и стоеше там подпряна, увиснала на двете патерици до последни сили.
В деня на сватбата, когато наизлязоха всички, а младите се разпиляха из гората, в хижата останаха само старият Бабчор и стопанката му. Също и Биляна с детето си в своята стаичка, при светлината на запалена борина. Замаян от медовината, Младен Бабчор ходеше из хижата и ломотеше неразбрано, а Бабчорица все му шепотеше нещо или кълнеше гласно и главата му, и жаждата му за медовина. По едно време той се изправи пред отворената врата на стаичката с едва-едва приклекнали нозе, посегна да се улови за дървената преграда с несигурно движение; сивите му очи плаваха като в локвички маслиново масло. Биляна го гледаше от ъгъла и току придръпна детето си по-близу. Бабчор побутна с опакото на ръката единия си мустак, завъртя се и езикът му: