Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Кажи де — рече той. — Кажи откъде познаваш Самуил Мокри.
— Тъй — преглътна сълзите си Биляна. — Чувала съм за него.
— Чувала си — шареше по нея с хитрите си, недоверчиви очи старият Бабчор. — А защо ти така за него… добър. Готова си да се закълнеш… Като да ти е роден брат или…
Биляна мълчеше смутена — уплаши се отеднаж, че се е издала, но се опита пак да се прикрие:
— Не, не… Аз и не съм го виждала. Чувала съм да говорят.
Погледа я старият Бабчор още един миг — не вярваше на думите й, а в същото време в хитрия му ум започнаха да се заплитат някакви кроежи. Сепна се Биляна от мълчанието му, от неговата подозрителност, обърна строги очи:
— Нели ти казах… Това съм чувала и нищо повече не знам.
Старият Бабчор поклати глава, обърна се и излезе от стаичката. Повлякоха се след него и домашните му. Той отиде чак на другия край на хижата, махна им с ръка да се приближат. Дигна срещу тях кривия си пръст и зашепна тихо, тайнствено:
— Нели приказваха, че може да е… болярка. Знам ли каква е! Може да му е някаква роднина, а? — бутна той с протегнатия си пръст войника. — На твоя войвода…
— Хм! — стисна устни презрително старата Бабчорка и чумоса мъжа си с разперени пръсти: — Тука ли ще ти дойде бре, да е такава! Хайде, хайде да вървим, че слънцето откога още…
Погледна я старият разколебан, махна и той с ръка:
— Хайде…
Още по тъмно на другата сутрин младият Бабчор тръгна да догони полка си, а няколко дена по-късно в селската хижа неочаквано пристигна отец Емилиян.
Монахът победи мъчителите си и запази своята тайна. Те го доведоха до последния предел на човешкото търпение и твърдост, но той изтрая на мъките един миг повече. Те не можеха да измислят по-големи мъки, а да го убият, не смееха. Разрошената космата глава на монаха лежеше като мъртъв камък на пода; като мъртво беше проснато цялото му тяло. Дочуваше се само пресекливото му дишане през полуотворената уста, с побелели, пресъхнали устни, които се бяха напукали и се виждаха по тях почернели кървави петна.
— Говори! Говори! — викаше надвесен над него Рун. — Ще кажа да ти прережат гърлото!
Възпалените, кръвясали клепачи на инока бавно се разтвориха, тъмните, размътени зеници се обърнаха да потърсят Руна и се спряха срещу неговите очи, все тъй мътни, без блясък, застинали в непреклонно упорство или в мъртвешко безразличие. Богомилът се отдръпна и тръгна да се разхожда без посока из църквата. Той бе мъчил много люде, но никой не бе устоял така на тия най-страшни мъки.
— Остави го — рече на помощника си, спусна се към вратата и побягна вън. Махна на другия си помощник да се приближи: — Проклет сатана… Развържете го и го пренесете в кучешката му колиба. Там ще го оставите, да пукне, ако ще!
Богомилът се отдалечи, побягна. Двамата мъчители развързаха монаха, пренесоха го в колибата му до църквата и там го оставиха на твърдото легло. Отец Емилиян беше в безсъзнание.
На другия ден беше неделя. Още рано сутринта преминаха на острова няколко чуна, пълни със селяни от близките села. Това беше позволено от самия велик войвода. Позволено беше на селяните да идват в празнични дНИ в църквата на отец Емилиян. Тоя път богомолците се учудиха, че църквата е празна. Винаги досега бе ги посрещал отец Емилиян, застанал пред олтара със строги очи. И веднага започваше службата, която беше повече проповед, а не някакво тържествено богослужение. Простите селяци се бояха от него, но идваха в църквата му. Те не разбираха добре какво пее той и какво проповядва така строго, с какво ги заплашва и що им обещава в името на бога, ала вярваха някак в самия него. Нека той говори с бога — те не умееха, нека се моли за тях, нека ги поучава, нека им се кара. Той бе искал от тях да направят по-голяма църква — народно сборище и общ дом, ала къде имаха те време да правят църква! Те се бояха от голямата строгост на монаха и все пак той не беше ни болярин, ни войвода, а после и ангарията се забрани. Тая църква той сам си направи; малка беше тяхната помощ. Божите работи си бяха негови. Те ще вървят след него и нека той ги спасява, както може. Понякога оставаха в паметта им негови думи и те ги задържаха ревниво — всеки колкото можеше да запомни, повтаряха ги, когато бяха в страх и неволя, когато ги блазнеше сатаната, и тия отделни думи бяха молитвите им. Той беше свет човек — така го знаеха, и когато оживяваше в тях страхът им от бога или от дявола, молеха се с неговите думи. Не можеха да бъдат праведни като него, знаеха това и се надяваха на него, на голямата божия милост, както ги учеше той.