Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Подействува му — шепне Вили. — Вече мислех, че не иска и да знае за нас.
— Той е страстен педагог — отговарям аз. — Не може да не иска да знае за нас. За него ние си оставаме ученици, ако ще да сме на шестдесет години. Погледни само как му работи носът!
— Не се дръжте като дванадесетгодишни — казва Рене.
— Защо не? — пита Вили. — Все още имаме време да остареем.
Рене примирено вдига ръката си с аметистовия пръстен.
— И такива като вас са защищавали отечеството!
— Вярвахме, че защищаваме отечеството — казвам аз.
— Докато се убедихме, че браним само оная част от отечеството, която на драго сърце бихме пратили по дяволите — включително и националистическата свинска глава отсреща.
Рене се смее.
— Вие защищавахте страната на поетите и мислителите, не забравяйте това.
— Страната на поетите и мислителите няма нужда да бъде защищавана — освен срещу свинската глава оттатък и такива като нея, които хвърлят поетите и мислителите в затвора, докато са живи, а когато умрат, си правят реклама с тях.
Герда проточва глава.
— Днес ще се стреля на месо, нали?
Тя пак ме побутва с крак под масата. Аз се смъквам от ораторската трибуна и веднага пак се озовавам в люлката, която се носи над земята. Ресторантът е част от космоса и дори около главата на Едуард, който смучи шампанското като вода, за да повдигне сметката, сияе някакъв прашен ореол.
— Ще дойдеш ли после с мене? — шепне Герда. Аз кимам.
— Той идва — шепне Вили възхитен. — Знаех си! Брадавичевото прасе не можа да издържи. Изправи се тежко и сега премигвайки, се приближава към нашата маса.
— Хохмайер, нали? — казва той.
Сега Вили седи. Не става.
— Моля? — пита той. Шимел е вече смутен.
— Вие сте бившият ученик Хохмаейр, нали?
Вили внимателно отмества бутилката.
— Извинете, госпожо баронесо — казва той на Рене. — Мисля, че този човек иска да ми каже нещо. — Вили се обръща към Шимел.
— С какво мога да ви услужа? Какво бихте искали, добри ми човече?
За миг Шимел загубва дар слово. Той и без това не знае какво точно е искал да каже. Простодушно, преливащо възмущение беше довлякло този почтен буквоед на нашата маса.
— Чаша шампанско? — пита внимателно Вили. — Искате ли да опитате как живее другата половина от хората.
— Какво си въобразявате? Аз не съм разгулен човек!
— Жалко — заявява Вили. — Но какво в същност искате от нас? Вие ни досаждате, не виждате ли?
Шимел го стрелва с гневен поглед.
— Безусловно необходимо ли е — казва прегракнало той — някогашните ученици от моята гимназия да правят оргии посред бял ден?
— Оргии? — Вили го поглежда учудено. — Извинете още веднъж, госпожо баронесо — обръща се той след това към Рене. — Този човек без маниери, впрочем някой си господин Шимел, сега се сетих (Вили грациозно ги представя: — Баронеса дьо ла Тур! — Рене благосклонно свежда къдрокосата си глава), смята, че ние правим оргия, защото пием по чаша шампанско по случай рождения ви ден…
Шимел, е малко объркан, доколкото това е възможно при него.
— Рожден ден? — казва той със скърцащ глас. — Е да… все пак нашият град е малък… Като бивши ученици бихте могла…
Изглежда Шимел иска да ни даде някакво неохотно опрощение на греховете. Баронеса дьо ла Тур бе въздействувала и върху този стар поклонник на кастите. Вили бързо се намесва.
— Като бивши ваши ученици би трябвало още от сутринта да си пийваме по една-две чашки ракия с кафето — заявява той, — за да узнаем най-сетне какво значи думата радост. Тази дума я нямаше във вашия учебен план, нали, убиецо на младостта! Вие, дърти маниако на тема, дълг така ни отровихте живота, че ние взехме прусаците за свои избавители, вие отчаян фелдфебел на съчиненията по немски език! Благодарение на вас станахме разгулни хора! Вие едничък сте отговорен за всичко! А сега да ви няма, господин подофицере на скуката!
— Но това е… — Шимел заеква. Почервенял е като домат.
— Вървете си у дома и най-сетне се окъпете веднъж, вий, изпотен крайник на живота!
Шимел не може да си поеме дъх.
— Полиция! — задавя се той. — За тези просташки обиди аз ще ви…
— Нищо няма да ни направите — заявява Вили. — Вие все още мислите, че сме ви роби за цял живот. Всичко, което можете да направите, е да поемете пред Страшния съд отговорността за това, че сте научили безброй поколения от млади хора да мразят бога и всичко добро и хубаво! При възкресението на мъртвите не бих искал да бъда във вашите кости, Шимел! Ритниците, които ще получите само от нашия клас, ви стигат! А после, разбира се, не ще избегнете и катрана, и огъня в ада! Нали вие можете да описвате тези неща толкова добре! Шимел се задушава.