Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— После — отвръщам аз. — Ние няма да пием само една бутилка. Но докато ядем, ще ни пречиш, защото ще ни броиш залците като някое санбернарско куче.
— Това става само когато идвате като паразити с вашите купони.
Едуард се върти около Герда като някой учител от средно училище, който се упражнява да танцува валс.
Герда се сдържа да не прихне да се смее. Аз я бутнах с крак под масата и тя веднага разбра какъв коз имаме срещу Едуард.
— Кноблох! — изревава неочаквано един мощен команден глас.
Едуард подскача, като че някой го е ритнал в задника. Зад него този път стои, невинно усмихната, самата Рене дьо ла Тур. Той преглъща една псувня.
— Винаги се хващам на въдицата, като чуя тоя глас.
— Не се ядосвай! — казвам аз. — Това си е в твоята исконна германска кръв. Най-възвишеният завет на твоите послушни прадеди.
Дамите се поздравяват като усмихнати криминални полицаи.
— Каква хубава рокля, Герда — гука Рене. — Жалко, че не мога да нося такова нещо! Много съм слаба.
— Няма значение — отвръща Герда. — Намирам, че миналогодишната мода също е доста елегантна. Особено очарователните обувки от гущерова кожа, които носиш. От година на година все повече ми харесват.
Гледам под масата. Рене наистина носи обувки от гущерова кожа. Как е могла Герда да ги види седнала, ще си остане една от вечните загадки на жената. Непонятно е защо тази дарба на нежния пол не е била използувана никога по-разумно и практически — за наблюдаване врага от привързан към земята балон при артилерията или за други подобни културни цели.
Вили прекъсва женските приказки. Той прилича на светлосиво видение. Сиви са костюмът му, ризата, вратовръзката, чорапите, велурените му ръкавици — а най-отгоре, като изригване на Везувий, червенее косата му.
— Вино! — казва той. — Гробарите гуляят! Те проливат скръбта на някое семейство. Да се считам ли за поканен?
— Не сме спечелили нашето вино на борсата, паразит на народното имущество такъв — отвръщам аз. — При все това с удоволствие ще го изпием с госпожица дьо ла Тур. Всеки човек, който може да уплаши Едуард, е добре дошъл при нас.
Това предизвиква изблик на весело настроение у Герда. Тя отново ме бутва с крак под масата. Усещам, че коляното й остава опряно до моето. Избива ме топлина. Ние неочаквано седим един до друг като заговорници.
— Сигурно и днес ще уплашите Едуард — казва Герда. — Когато пристигне със сметката. Предчувствувам. Аз имам, пророческа дарба.
Сякаш по магически знак всичко, което казва тя, е придобило някакво ново звучение. „Какво става? — мисля аз. — Любовта ли се изкачва с трепет в щитовидната ми жлеза, или изпитвам прастарата радост да се отнеме на някого нещо?“, Ресторантът изведнъж не е вече миришеща на ядене зала, а нещо, което лети с огромна бързина като люлка през вселената. Поглеждам през прозореца и съм учуден, че градската спестовна каса си е все още на същото място. И без коляното на Герда би трябвало отдавна да е изчезнала, да е изличена от инфлацията. Но камъкът и бетонът надживяват много човешки дела и човешки съдби.
— Чудесно вино — казвам аз. — Какво ли ще бъде след пет години!
— По-старо — обяснява Вили, който нищо не разбира от вино. — Още две бутилки, Едуард!
— Защо две? Нека ги пием една след друга.
— Добре! Вие пийте вашето! На мене, Едуард, колкото може по-бързо бутилка шампанско!
Едуард се стрелва като светкавица.
— Какво става, Вили? — пита Рене. — Да не мислиш, че коженото палто ще ти се размине, като ме напиеш?
— Ще получиш коженото палто! Но сега имаме по-висок прицел. Възпитателен! Виждаш ли го, Лудвиг?
— Не. Аз предпочитам да пия вино вместо шампанско.
— Наистина ли не го виждаш? Оттатък, третата маса зад колоните! Оня с четинестата свинска глава, с ехидните очи на хиена и с изпъкналите кокоши гърди? Убиецът на нашата младост?
Търся с очи тази зоологическа забележителност и веднага я откривам. Това е директорът на нашата гимназия, поостарял и поодърпан, но е той. Само преди седем години беше обяснил на Вили, че ще завърши на бесилката, а на мене, че ми е сигурен доживотният затвор. Той също ни е забелязал. Червените му очи премигват към нас и сега разбирам защо Вили поръча шампанското.
— Остави запушалката да изгърми колкото се може по-силно, Едуард! — заповядва Вили.
— Това не е изискана — Човек не пие шампанско, за да бъде изискан; пие го, за да си придава важност.
Вили взема бутилката от ръката на Едуард и я разклаща. Запушалката изгърмява като пистолетен изстрел. За миг в заведението настъпва мълчание. Четинестата свинска глава се източва. Вили стои изправен с целия си ръст до масата, с бутилката в дясната си ръка, и налива чаша след чаша. Шампанското се пени, косата на Вили блести, а лицето му сияе. Той гледа втренчено Шимел — нашия директор, а Шимел на свой ред се взира като хипнотизиран.