Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— От лисица — казвам незаинтересувано. — Или от леопард, от мене да мине.
— От леопард е много тънко за зимата. Моржовата кожа прави жената много стара. А сребърната лисица я прави дебела. Всяка жена, разбира се, мечтае за визон.
— Така ли?
— Да. Коженото палто от визон е за цял живот. Но е страшно скъпо. Безбожно скъпо.
Слагам бутилката си на пода. Разговорът започва да става малко неудобен.
— Всичко това не е по силите ми — казвам аз. — Не мога да платя дори една яка от кожа на питомен заек.
— Ти? — отвръща Герда изненадана. — Че кой говори за тебе?
— Аз. При положение като нашето, всеки мъж, с поне малко чувство за такт ще сметне, че разговорът се отнася за него. Пък аз съм с доста по-голямо чувство за такт, отколкото е нужно за живота в нашето време.
Герда се смее.
— Така ли, момчето ми? Но аз наистина не говоря за тебе.
— А за кого?
— За Едуард. За кого другиго? Аз се изправям.
— Ти смяташ да накараш Едуард да ти подари кожено палто?
— Разбира се, агънцето ми. Стига да бих могла да го докарам до там! Но може би това ще стане, ако Рене получи… Мъжете са такива…
— И ти ми разказваш това, докато още лежим заедно в леглото?
— Защо не? В такъв момент ми минават особено хубави мисли.
Не отвръщам нищо. Просто съм поразен. Герда обръща главата си към мене.
— Да не си нещо обиден?
— Поне съм смаян.
— Защо? Би трябвало да си обиден само ако исках от тебе кожено палто.
— Трябва да се гордея с това, че искаш да го имаш от Едуард?
— Разбира се! Това показва, че ти не си кандидат за женитба.
Този израз не ми е ясен.
— Какви са кандидатите за женитба? — питам аз.
— Хора с пари. Хора, които могат да помогнат на някого. Като Едуард.
— Вили кандидат за женитба ли е? Герда се смее.
— Наполовина. За Рене.
Аз мълча и ми се струва, че съм доста глупав.
— Не съм ли права? — пита Герда.
— Права? Че какво право има във всичко това? Герда пак се смее.
— Мисля, че наистина се обиди. Какво дете си!
— В това отношение бих искал да драго сърце да си остана докрай дете — казвам аз. — Иначе…
— Иначе? — пита Герда.
— Иначе… — Размислям. Не ми е съвсем ясно какво искам да кажа, но при все това се опитвам. — Иначе щеше да ми се струва, че съм наполовина сводник.
Сега Герда се смее звучно.
— Но за това ти липсва още много, момчето ми.
— Надявам се, че винаги ще ми липсва.
Герда обръща лицето си към мене. Изпотената й чаша стои изправена между гърдите й. Тя я държи здраво с едната си ръка и се наслаждава на хладината върху гръдта си.
— Мое бедно момче — казва тя все още усмихната, със съдбовно полумайчинско състрадание. — Тебе още много ще те лъжат! „Дявол да го вземе — мисля аз, — къде остана покоят на тропическия остров?“. Изведнъж ми се струва, че съм гол и маймуни ме замерват с бодливи кактуси. Кой би слушал с удоволствие, че е бъдещ рогоносец.
— Ще видим — казвам аз.
— Мислиш ли, че е толкова просто да бъдеш сводник?
— Не зная. Но сигурно не прави особена чест.
Герда избухва като изпръхтява кратко и отривисто.
— Чест — мъчи се да си поеме дъх тя. — И какво още?
Да не би да сме във войската? Ние говорим за жени. Мое бедно момче, при тях честта е много досадно нещо.
Герда пак отпива глътка бира. Аз гледам как бирата тече през извитото й гърло. Ако още веднъж ме нарече бедно момче, ще излея мълчаливо бутилката си върху главата й, за да й докажа, че и аз мога да постъпвам като сводник, или поне така, както си представям, че би постъпил някой сводник.
— Чудесен разговор — казвам аз. — Тъкмо в подходящ момент.
Изглежда, имам скрит талант да бъда духовит. Герда отново се смее.
— Разговор като разговор — казва тя. — Щом лежим така един до друг, няма значение за какво ще говорим.
Човек приказва каквото му хрумне. Или и за това има правила мое…
Аз посягам към бирената бутилка и чакам да каже „бедно момче“, но Герда има шесто чувство — тя отпива нова глътка и мълчи.
— Може би нямаше защо да говорим тъкмо за кожени палта, сводници и рогоносци — казвам аз. — В такива моменти има и други теми.
— Ясно — съгласява се Герда. — Но ние съвсем и не говорим за това.
— За какво?
— За кожени палта, сводници и рогоносци.
— Не говорим ли? А за какво говорим тогава?
Герда отново започва да се смее.
— За любовта, мили мой. Така, както разумни хора говорят за любовта. Ти какво би искал? Да декламирам стихове?
Тежко засегнат, посягам към бирената бутилка. Но преди да я вдигна, Герда ме целува. Това е влажна бирена целувка, но тъй преливаща от цъфтящо здраве, че за миг тропическият остров се появява отново. Та нали туземците също пият бира.