Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Не ни разваляй вечерта. Къде ти е автомобилът? И той ли ти носи доходи, както акциите ти?
— Рене го взе. Перчи се с него пред „Червената мелница“. Между представленията вози колегите си на разходка. Пръскат се от завист.
— Ще се ожените ли?
— Ние сме сгодени — обяснява Вили. — Не знам дали знаеш, какво значи това.
— Мога да си представя.
— Странно! — казва Вили. — Сега тя все повече ми напомня за нашия старши лейтенант Хеле, този проклет кожодер, който ни правеше живота толкова тежък, преди да ни разрешат да умрем като герои. Поразително прилича, в тъмнината. Страшно и прекрасно удоволствие — улавям Хеле за врата и го позоря. Никога не съм допускал, че това ще ми достави удоволствие, можеш да ми вярваш!
— Вярвам ти.
Вървим през тъмните, цъфнали градини. Облъхва ни ухание на непознати цветя.
— Колко сладко спи лунната светлина по хълмовете — казва някой и се изправя като призрак от земята.
Това е Хунгерман. Той е мокър като Матиас Грунд.
— Какво става? — питам аз. — Насам не е валял дъжд.
— Едуард ни свали от колата. Пеели сме много силно. Достопочтеният собственик на хотел! Когато реших след това да поразхладя Ото, и двамата паднахме в рекичката.
— И вие ли? Къде е Ото? Да не би да търси Матиас Грунд?
— Лови риба.
— Какво?
— Дявол да го вземе! — казва Хунгерман. — Дано не е паднал. Той не може да плува.
— Глупости. Рекичката е дълбока само един метър.
— Ото може да се удави и в локва. Той обича родината си.
Намираме Бамбус, който се държи здраво за един мост над рекичката и проповядва на рабите.
— Лошо ли ти е, Франциск? — пита го Хунгерман.
— Да — отвръща Бамбус и се кикоти, като че това е идиотски смешно. После започва да трака със зъби. — Студено — заеква той. — Аз не съм свикнал да живея на открито.
Вили измъква от джоба си бутилка кюмел.
— Кой ще ви спаси пак? Чичо Вили, предвидливият. Ще ви спаси от белодробно възпаление и смърт от измръзване.
— Жалко, че Едуард не е с нас — казва Хунгерман. — В такъв случай щяхте да спасите и него и заедно с господин Валентин Буш можехте да откриете съдружническа фирма. Спасителите на Едуард. Това би го убило.
— Оставете плоските шеги — казва Валентин, който стои зад Хунгерман. — Капиталът трябва да бъде нещо свещено за вас. Или може би сте комунист? Аз не деля с никого. Едуард ми принадлежи.
Всички пием. Кюмелът искри като жълт диамант на лунната светлина.
— Нямаше ли да ходиш още някъде? — питам Вили.
— До певческото дружество на Бодо Ледерхозе. Елате с мене. Там може да се изсушите.
— Великолепно — казва Хунгерман.
Никой не се сеща, че е по-лесно да си отиде в къщи.
Дори и поета на смъртта. Изглежда, тази вечер течностите имат могъща притегателна сила.
Продължаваме покрай рекичката. Луната блести във водата. Човек може да я изпие… Кой беше казал това някога?
XV
Късното лято тегне душно над града, доларът се е покачил с още двеста хиляди марки, гладът е още по-голям, цените са се повишили — и всичко това е много просто: цените се покачват по-бързо от заплатите — значи, тази част от народа, която живее от заплати, възнаграждения, доходи, пенсии, затъва все повече и повече в безнадеждна бедност, а другата част се задушава в несигурно богатство. Правителството изчаква. Чрез инфлацията то се освобождава от своите дългове; никой не вижда, че в същото време то загубва народа.
Мавзолеят за госпожа Нибур е готов. При все че скулптурните работи, които й описах, не са направени, той е отвратителен — една каменна стая с цветни стъкла, бронзови вериги и пътеки, постлани с чакъл; но сега тя изведнъж не иска да го купи. Госпожа Нибур стои в двора, с пъстър чадър в ръка, на главата със сламена шапка, украсена с лакирани череши, и с огърлица от фалшиви перли на шията. До нея стои някакъв индивид в малко тесен, кариран костюм, с гамаши над обущата си. Гърмът е заглъхнал, скръбта е отминала, госпожа Нибур се е сгодила. Изведнъж Нибур й е станал безразличен. Индивидът се казва Ралф Леман и се представя за индустриален съветник. За елегантното му собствено име и професията костюмът му е доста износен. Вратовръзката му е нова, също и чорапите му с оранжев цвят — това са навярно първите подаръци от щастливата годеница. Борбата кипи с променлив успех. Отначало госпожа Нибур твърди, че изобщо не е поръчвала мавзолея…
— Имате ли черно на бяло? — пита тя тържествуващо.
Ние нямаме никакъв писмен документ. Георг обяснява кротко, че в нашата професия това не е необходимо. При смъртта още важели честната дума и доверието. Освен това сме имали цял куп свидетели. Госпожа Нибур достатъчно е подлудила нашите каменоделци, скулптора ни и самите нас с всичките си изисквания. При това тя е дала и предплата.