Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— То е от радост, че ви виждам, господин Ризенфелд — отвръщам още по-високо и звънко се смея.
Не мога току-тъй да му обясня, че с моето викане се надявам да събудя Георг и да го ориентирам какво става. Доколкото зная, касапинът Вацек е заминал снощи за някакво събрание на националсоциалистите и Лиза използува случая да дойде, за да преспи веднъж в прегръдките на своя възлюблен. Без да знае това, Ризенфелд седи като пазач пред вратата на спалнята. Лиза може да излезе само през прозореца.
— Добре, тогава ще донеса кафето долу — казвам аз, изтичвам нагоре по стълбите, вземам „Критика на чистия разум“, завързвам я с един канап, спускам я от моя прозорец и я люлея равномерно пред прозореца на Георг. В това време написвам с цветен молив върху един лист предупреждението: „Ризенфелд е в канцеларията!“, продупчвам листа и го пущам по връвта да се развява заедно с тома от Кант. Кант тупва няколко пъти, след това виждам отгоре плешивата глава на Георг. Той ми прави знаци. Изпълняваме кратка пантомима. Обяснявам му с ръце, че не мога да се отърва от Ризенфелд. Да го изхвърля навън не мога; той е премного важен за нашия насъщен хляб.
Отново издърпвам горе „Критика на чистия разум“ и спускам моята бутилка ракия. Една хубава, заоблена ръка посяга към нея, преди Георг да може да я хване, и я дръпва вътре. Кой знае кога ще изчезне Ризенфелд? В това време влюбените са изложени на остър утринен глад след прекараната в бдение нощ. Затова спускам моето масло, хляба си и парче лебервурст. Връвта се връща горе, изцапана накрая с червило за устни. Чувам приличния на въздишка звук при излизането на тапата. Засега Ромео и Жулиета са спасени.
Когато поднасям кафето на Ризенфелд, виждам как Хайнрих Крол идва през двора. Покрай другите осъдителни качества националистически настроения търговец има още един недостатък — става рано. Хайнрих нарича това: да предоставиш гръдта си на волната божия природа. Под „бог“ той без друго разбира не някакво добродушно приказно същество с дълга брада, а един пруски фелдмаршал.
Хайнрих простодушно разтърсва ръката на Ризенфелд. Ризенфелд не е особено зарадван.
— Не се притеснявайте заради мен! — обяснява той. — Аз само ще си изпия кафето и след това ще дремна малко докато дойде време да тръгвам.
— Но моля ви се! Такъв рядък и мил гост!
Хайнрих се обръща към мене.
— Нямаме ли пресни хлебчета за господин Ризенфелд?
— Трябва да попитате вдовицата на фурнаджията Нибур или майка й — отвръщам аз. — Както изглежда, в ре публиката не пекат хлебчета в неделен ден. Безподобна разпуснатост! В кайзерова Германия не беше така.
Хайнрих ме стрелва със зъл поглед.
— Къде е Георг? — пита той кратко.
— Аз не съм пазач на вашия брат, господин Крол — отговарям по библейски и високо, за да осведомя Георг за новата опасност.
— Не сте, но вие сте служител в моята фирма! Аз ви моля да отговаряте както подобава.
— Днес е неделя. В неделен ден не съм никакъв служител. Само от добра воля, от неудържима любов към моята професия и от приятелско уважение към господаря на Оденвелдския гранит слязох долу толкова рано. Необръснат, както може би забелязвате, господин Крол.
— Виждате ли — казва Хайнрих с огорчение на Ризенфелд. — Ето защо загубихме войната. Заради разпуснатостта на интелектуалците и по вина на евреите.
— И на колоездачите — добавя Ризенфелд.
— Защо на колоездачите? — пита учудено Хайнрих.
— А защо на евреите? — на свой ред пита Ризенфелд.
Хайнрих се стъписва.
— Ах, така ли — казва той неохотно. — Шегувате се. Ще събудя Георг.
— Не бих сторил това — заявявам високо аз.
— Ако обичате, не ми давайте никакви съвети!
Хайнрих се приближава до вратата. Аз не го задържам. Георг би трябвало да е глух, ако през това време не е заключил вратата.
— Оставете го да спи — казва Ризенфелд. — Нямам ни какво желание за дълги разговори толкова рано.
Хайнрих се спира.
— Защо не се разходите с господин Ризенфелд из волната божия природа? — питам аз. — Когато се върнете, домакинята ще се е събудила, в тигана ще се пържат сланина и яйца, ще има хлебчета, опечени специално за вас, букет от прясно откъснати гладиоли ще краси мрачните символи на смъртта, а Георг ще е тук, избръснат и ухаещ на одеколон.
— Пазил ме бог — мърмори Ризенфелд. — Ще остана тук и ще спя.
Свивам безпомощно рамене. Не мога да го изкарам от стаята.
— Така да бъде — казвам. — Тогава аз отивам да въз дам слава на бога.
Ризенфелд се прозява.
— Не знаех, че тук религията е на такава висока почит. Вие подхвърляте бога насам-натам като топка.
— Там е бедата! Всички сме станали много интимни с него. Бог беше винаги на „ти“ с всички кайзери, генерали и политици. Ние пък трябваше да се боим да произнасяме името му. Но аз не отивам да се моля, а само да свиря на орган. Елате с мене!