Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Ами ако поставим бронзов лъв? Фабриките за метални изделия доставят бронзови животни във всички големини.
— Да сложим оръдие — казва Георг замислен. — Едно нащърбено от стрелба оръдие ще бъде нещо съвсем ново.
— То ще подхожда само за някое село, в което всички загинали са били артилеристи.
— Слушай! — казва Георг. — Дай простор на въображението си. Направи няколко скици, по възможност големи и най-добре цветни. Тогава ще видим.
— Какво ще кажеш, ако включим в преработката и обелиска? В такъв случай с един куршум ще ударим, два заека.
Георг се смее.
— Ако свършиш това, ще ти поръчам като извънредна добавка цяла каса райнхардсхаузенско вино от 1921 година. То е вино-мечта!
— По-добре да го доставиш на отделни бутилки в аванс. Така вдъхновението идва по-лесно.
— Добре, да започнем с една бутилка. Да отидем при Едуард.
Както обикновено, Едуард се начумерва, когато ни вижда.
— Радвайте се, господин Кноблох — казва Георг и вади от джоба си пълна шепа банкноти. — Днес ще по лучите пари в брой!
Лицето на Едуард се прояснява.
— Наистина ли? Е да, най-сетне и това трябваше да се случи. Искате ли маса до прозореца?
В отделението, където се сервира вино, пак седи Герда.
— Ти постоянен гост ли си тука? — питам аз намръщен.
Тя се смее непринудено.
— Аз съм тук по работа.
— По работа?
— По работа, господин съдия-следовател — повтаря Герда.
— Можем ли този път ние да ви поканим на обед? — пита Георг и ме смушква с лакът да не се държа като муле.
Герда ни поглежда.
— Сигурно няма да мине още веднъж, ако ви поканя аз, нали?
— Положително не — казвам аз, но не мога да се въздържа да не добавя: — Едуард би предпочел да развали годежа.
Герда се смее, но не казва нищо. Тя е облечена с много хубава рокля от естествена коприна в тютюнев цвят. „Какво магаре съм бил! — мисля си аз. — Ето го самият живот, а с моята забъркана мания за величие аз не съм разбирал това!“
Едуард се появява и пак се начумерва, като ни вижда с Герда. Забелязвам как пресмята. Той мисли, че сме го излъгали и отново искаме да го използуваме.
— Поканихме госпожица Шнайдер на обед — казва Георг. — Празнуваме конфирмацията на Лудвиг. Той постепенно възмъжава. Не мисли вече, че светът съществува само заради него.
Георг има повече авторитет от мен. Лицето на Едуард пак се прояснява.
— Има чудесни пиленца! — Той събира устни, като че ли иска да свирне.
— Донеси спокойно обичайния обед — казвам аз. — При тебе винаги всичко е отлично. И една бутилка райнхардсхаузенско вино от 1921 година!
Герда вдигна очи.
— Вино на обед? Да не сте спечелили на лотарията? Защо тогава вече не идвате в „Червената мелница“.
— Падна ни се само една малка печалба — отвръщам аз. — Ти все още ли играеш там?
— Не знаеш ли? Засрами се! А Едуард знае. Наистина, бях прекъснала за две седмици. Но от първи имам нов ангажимент.
— Тогава ще дойдем — заявява Георг. — Дори ако трябва да заложим цял мавзолей!
— И твоята приятелка беше снощи там — казва Герда.
— Ерна ли? Тя не ми е приятелка. С кого беше? Герда се смее.
— Какво те интересува, щом не ти е вече приятелка?
— Твърде много ме интересува — отвръщам аз. — Минава доста време, през което сърцето ни продължава да потрепва, па макар и само механично, както жабешки крака от галваничен ток. Едва когато двама съвсем се разделят, човек започва истински да се интересува за всичко, което се отнася до другия. Това е един от парадоксите на любовта.
— Ти мислиш прекалено много. Това във всички случаи е вредно.
— Той не мисли правилно — казва Георг. — Неговият интелект е спирачка за емоциите му, вместо да го тегли напред.
— Колко сте умни, момчетата ми! — заявява Герда. — А от време на време изпитвате ли и по малко радост в живота?
Георг и аз се споглеждаме. Георг се смее. Аз съм засегнат.
— Нашата радост е мисленето — казвам аз и зная, че лъжа.
— Клети червеи! Поне яжте достатъчно!
Райнхардсхаузенското вино ни помага да се измъкнем от това положение. Едуард сам отваря бутилката и опитва виното. Той се престува на познавач, който опитва дали виното не мирише на тапа. Отгоре на това си напълва една средно голяма чаша.
— Превъзходно! — казва той с френски акцент, жабурка се и премигва.
— За да опитат, истинските познавачи на вино се нуждаят само от няколко капки — казвам аз.
— Аз не. При такова вино не. Бих искал да ви поднеса най-доброто.
Ние не възразяваме; пазим своя коз. Ще платим яденето на Герда и нашето с неизчерпаемите купони. Едуард налива.
— Не искате ли и мене да ме поканите на чашка? — пита нахално той.