Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Аз ще ви науча! — казва през зъби той и се обръща като кръстосвач във време на буря.
— Шимел! — изревава един мощен команден глас зад него.
Рене има успех, както винаги. Шимел се стъписва от командния глас, в който има доверие.
— Какво? Какво, моля? Кой…? — Очите му шарят по близките маси.
— Роднина ли сте на самоубиеца Шимел? — чурулика Рене.
— Самоубиец? Какво значи това? Кой ме вика?
— Вашата съвест, Шимел — казвам аз.
— Но това е…
Очаквам да видя бяла пяна по устните на Шимел. Истинска наслада е да видиш най-сетне как е загубил и ума и дума този майстор на всички възможни обвинения. Вили вдига тост, обърнат към него.
— За ваше здраве, прилежна катедрена хиено! И друг път не отивайте на масата на чужди хора да им правите бележка. Особено когато има дами.
Шимел изчезва с някакъв странен плющящ звук, като че не шампанско, а запушалка на минерална вода беше изгърмяла в него.
— Знаех си, че няма да пропусне случая — казва блажено Вили.
— Ти беше в отлична форма — казвам аз. — Как така се всели в тебе толкова могъщ дух?
Вили се ухилва.
— Тази реч съм я държал най-малко сто пъти досега!
За съжаление винаги сам, без Шимел. Затова я знам наизуст. Наздраве, момчета!
— Аз не мога! — Едуард се тресе от погнуса. — Изпотен крайник на живота! Това е страхотен образ! Шампанското изведнъж добива вкус на изтръпнали крака.
— То и по-рано имаше такъв вкус — запазвам аз присъствие на духа.
— Какви деца сте! — заявява Рене, клатейки глава.
— Искаме да си останем деца. Остаряването е проста работа. — Вили се хили. — Едуард, сметката!
Едуард донася сметката. Една за Вили, една за нас.
Лицето на Герда се изопва. Тя очаква днес втора експлозия. Георг и аз мълчаливо измъкваме нашите купони и ги слагаме на масата. Но Едуард не експлодира — той се усмихва.
— Нищо — казва той. — При такава консумация на вино!
Ние сме разочаровани. Жените стават и се отърсват леко като кокошки, които излизат от трап с пясък. Вили тупа Едуард по рамото.
— Вие сте кавалер! Други съдържатели биха се вайкали, че сме им прогонили един клиент.
— Аз не се вайкам. — Едуард се усмихва. — Човекът с тръстиковия бастун никога досега не е плащал порядъчна сметка. Идва само за да го черпят.
— Ела — шепне ми Герда.
Роклята с тютюнев цвят е захвърлена някъде. Кафявите велурени обувки са под стола. Едната е обърната. Прозорецът е разтворен. През него надвисва лозата. Отдолу, от „Алтщедтер Хоф“, се чуват глухо звуците на електрическото пиано. То свири валса „Кънкьорите“. От време на време музиката се прекъсва от някакво глухо падане; атлетките тренират.
До леглото са изправени две бутилки ледено-студена бира. Отварям ги и давам едната на Герда.
— Откъде си почерняла толкова? — питам аз.
— От слънцето. То грее вече от месеци. Не си ли го забелязал?
— Забелязах го. Но в канцеларията човек не може да почернее.
Герда се смее. — Когато работиш в нощен клуб е по-просто. През деня си свободен. Къде беше през цялото това време?
— Някъде — казвам аз и ми минава през ума, че и Изабела ме пита винаги по същия начин. — Мислех, че си била с Едуард.
— Това причина ли е да не идваш?
— Не е ли причина?
— Не, глупчо — казва Герда. — Това са две различни неща.
— Трудно ми е да го разбера — отвръщам аз.
Герда не отговаря. Тя се протяга и отпива глътка бира. Аз се оглеждам.
— Хубаво е тук — казвам й. — Сякаш сме на горния етаж в някоя кръчма край Южното море. И ти си мургава като туземка.
— А ти може би си белият търговец на басма, стъклени маниста, библии и ракия?
— Вярно — отвръщам изненадан. — Точно за това мечтаех винаги, когато бях на шестнадесет години.
— По-късно не мечтаеше ли вече?
— Не мечтаех.
Лежа спокоен и отпуснат до нея. В прозореца късният следобед трепти в синева между стрехите на къщите. Не мисля за нищо, не искам нищо и избягвам да питам за каквото и да е. Настъпил е мирът на успокоената кожа, животът е прост, времето е спряло, а ние сме много близо до някакъв бог и пием студена ароматична бира.
Герда ми подава чашата си.
— Вярваш ли, че Рене ще получи кожено палто? — пита лениво тя.
— Защо да не получи? Вили сега е билионер.
— Трябваше да я попитам, какво палто би искала да има. Навярно от еленова или боброва кожа.