Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
— Значи ще се миете бавно — отвърна мило. След тези думи излезе.
Яшим въздъхна, спусна крака от леглото и кърпите изпопадаха на пода.
Изми се бавно, точно както бе наредило момичето.
Знаеше, че разполага с много малко време.
Питаше се какво е направил Мурад Езлек.
Питаше се какви са чувствата на приятеля му Палевски към Марта — и нейните към него.
98.
— Колко е часът?
Когато Яшим отвори очи, видя Палевски приседнал в края на леглото, загледан търпеливо в лицето му.
— Минава полунощ. Марта вече си легна.
Яшим му се усмихна немощно. Порази го една мисъл. За Палевски бе половин мъж — но поне онази половина, която той харесва, на която има доверие. Затова реши никога да не споделя с приятеля си случилото се между него и Евгения в руското посолство.
— Благодаря ти, Палевски, ти спаси живота ми.
— А аз, стари приятелю, ти благодаря, че ми даде час и нещо да си побъбря със султана. — Той плесна с ръце. — Беше велико тържество!
Яшим го погледна недоумяващо. Полякът му разказа за предизвикателството на Деренцов и за разговора със султан Махмуд II.
— Останах с впечатление, Яш, че султанът приема доста навътре фермана. Скоро ще се превърне в твърде самотен човек. Много врагове ще се нароят около него.
Яшим кимна.
— Започвам да си мисля, че убийството ще бъде последната му грижа. Ако тази вечер не беше ти, и мен щяха да ме убият.
— Но беше на обществено място…
Яшим додаде:
— Не се сетих за нещо, което бях научил. Много от еничарите, преживели разгрома, са се цанили като огняри в баните. Я кажи, ти видя ли сигнала ми?
Палевски му разказа с подробности събитията, които го бяха накарали да помоли сераскера да отидат в банята.
— Сераскерът ли? — учуди се Яшим. — Ако не бях полумъртъв, тъкмо той бе човекът, с когото трябваше да говоря. Трябва да го намеря.
Палевски протегна ръка, за да го спре.
— Марта ми остави много точни нареждания, Яшим. Иска да те намери тук утре сутринта. Неин пациент си. Искаш ли да пийнеш малко чай? Да ти предложа нещо по-силно?
Евнухът затвори очи.
— Знам къде ще се появи четвъртият.
Палевски изгуби търпение.
— Браво, браво — измърмори той. Изпъна гръб. — Съжалявам, Яшим, но трябва да ти кажа каквото мисля. Нито един от нас не е играч в цялата тази схема. В най-добрия случай сме просто свидетели — дори ти. Просто… — Полякът се замисли. — Сравни цялата работа с гощавка — мезе, основно ястие, помниш ли? Сигурно, че си прав. Ние сме гости. А гощавката може да се окаже доста опасна.
Той се изправи, приближи до Яшим и коленичи до възглавницата му.
— Няма да откриеш пленника жив. Нито един от кадетите не е бил убит на мястото, където бяха подхвърлени труповете. Никого няма да сварят пред очите ти. Почини си. Можеш да си вървиш, ако се чувстваш добре, но ще те пусна най-рано утре сутринта, след като Марта прецени как си.
Яшим впи поглед в тавана. Съветът на приятеля му беше напълно разумен. Беше пропилял времето, от което имаше нужда, и не съществуваше начин да го върне. Много му се искаше да послуша приятеля си, да се наспи и да разчита на Езлек. Можеше да бъде на Керкопорта рано сутринта.
Съветът на дипломата бе разумен. Ала в едно отношение полякът много грешеше.
99.
Кадията обичаше да повтаря, че зареждането на кой да е голям град с провизии е белег за успеха на дадена цивилизация. В Истанбул този бизнес бе доведен до истинско съвършенство след почти две хиляди годишен опит и можеше да се каже, че по пазарите на Истанбул бе възможно да се намерят всички сезонни цветя, плодове, меса и риби.
Имперският град имаше имперски апетит и векове наред се бе възползвал от доставките от най-отдалечените краища на страната. Там, където по византийско време е имало зеленчукови градини — и в Тракия, и в Мала Азия, турците също отглеждаха зеленчуци. От двете морета — топлото Средиземно и тъмните мрачни води на Черно — се снабдяваха с огромно количество риба, най-сладката пъстърва се пренасяше от македонските езера в бъчви. От българските планини докарваха различни видове мед, който майсторите сладкари превръщаха в чудесни сладкиши.
Цялата тази търговия приличаше на добре смазан механизъм, като се започне от балканските пасища и се стигне чак до сергиите на пазара, където се даваха непрекъснати поръчки и се купуваха различни стоки. Както и във всяка друга дейност, която има нужда от непрекъснат контрол, и тук ставаха спекулации.
Кадията на пазара край Керкопорта бе поел работата си преди двайсет години и се бе прочул като строг човек. Касапинът, който мамеше с везните, бе обесен на вратата на дюкяна си. Зарзаватчията, който лъжеше откога е стоката, бе с отрязана ръка. Други, подвели мющериите или прескочили официалния ред, за да си осигурят по-евтина стока, трябваше да носят дървени яки в продължение на седмици или ако предпочитат, да платят солена глоба, или да бъдат приковани за едното ухо към вратата на дюкяна си. Пазарът на Керкопорта се бе превърнал в нарицателно за честна търговия и кадията бе убеден, че прави всичко по силите си за тази цел.