Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Аз другояче приех оставките на Дементиев и Закс: само като пречистване на списанието. Но безполезно се оказа да убеждавам в това Твардовски, па и сътрудниците. По всичко останало се стараех да пренастроя сега А. Т.: че свалянето му от ЦК и Върховния съвет е било за него не обществено падение, а освобождение, че по този начин неговото положение и положението на списанието все повече се приближават до Пушкиновите: вие сте свободен поет, който ръководи независимо списание. (За да заслужи това сравнение, А. Т. имаше още доста хляб да изяде. Но традиционната форма на разговорите в списанието беше такава, на тоя градус. Нямаше как да избягна тази форма и аз, ако исках да му дам някакъв съвет.) И А. Т. веднага се откликна: че той ни най-малко не съжалява за свалянето си, дори се радва. (Пак добре, че говореше така, макар и явно неискрено. Два-три дена преди това на „Столешникова“ улица, в пияно състояние, той спрял непознат полковник и му се изплакал, горкият, колко засегнат се чувства.)
Аз: — Толкова по-добре! Радвам се, че така схващате нещата, че вече имате вътрешна свобода. (О, де да я имаше!)
Той (без аз да го подсещам): — Или дето не ми дадоха медалче! (Един месец преди това бяха дали златна звезда на Шолохов, Федин, Леонов и Тичина, а на него — на първия поет на Русия — нали така се водеше той по йерархията — не му дали, нарушили йерархията заради смелите му обществени крачки.) — Соболев ридае, а аз се радвам, че не ми дадоха. Щеше да е позор за мен (неискрено).
Аз: — Разбира се, че е позор, в такава компания!
И тъй, макар че не бяхме се виждали 8 месеца и бяхме един вид пред скъсване и в началото той ме посрещна като обиден, и съществуваше взаимна боязън от нова обида, боязън да не се докоснем несръчно — сега свободно потече разговорът, по-интересен за него и за мен: моята цел открай време беше те да смъкнат поне доброволния си намордник.
А. Т. взе подробно да ми разказва защо не подал оставка заради Дементиев и Закс, как те самите го разубеждавали; как горе му рекли: вашата оставка би била антипартийна постъпка. Освен това ми разказваше благодушно как добре и умно е реорганизирал редакцията на списанието, как с един и същи (?) израз — „ще го сметна за чест“ — приели предложението му да влязат в редакцията Дорош, Айтматов и Хитров. И как тия дни минало обсъждането на списанието в секретариата на съюза (след псуваческата статия в „Правда“): противоположно на очакванията му — благоприличие и благополучно.
И след този преглед той получи не жална, а радостна рекапитулация: за кой ли път списанието е проявило своята непотопяемост! А какво би станало иначе? Иначе вълните биха се срещнали над него и би угаснал светилникът.
Но едно нещо на това светлорозово небе тревожеше А. Т.: вчера на заседанието на секретариата Г. Марков му казал, че „Раковата болница“ вече е публикувана на Запад. И главният редактор ме изгледа страховито. (Пуснал съм си брада… Дали не съм дал лично „Ситнежите“ си в чужбина?… Всичко говореше против мен.) Тогава А. Т. ми напомни с правото си на по-възрастен, че дори някакъв (безименен) буржоазен орган (по-близо до безпартийните ми разбирания той сочеше по-разбираем авторитет) написал, че за Солженицин, естествено, би било недостойно да действа като Синявски и Даниел.