Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Комото доста добре говореше на руски, така че преводачката беше само за щат, тя нищо не превеждаше. В края на срещата се изясни и това обстоятелство: Комото каза, че той самият бил изкарал три години в наши сибирски лагери! Е, щом е зек, може би много добре е разбрал ментата в нашата среща! Още повече пък трябваше да е разбрал всичко недоизречено. Сбогувахме се сърдечно.
Но ето че се мина една и втора седмица след Нова години, а транзисторът не донасяше в моето уединение дори и чотвърт отзвук, дори една фразичка от моето интервю. Всичко ли е отишло на вятъра? Какво е станало? Попречили ли са на Комото, заплашили ли са го? Или главният редактор на вестника не е поискал да разваля общата обстановка на смекченост на японско-съветските отношения? (Тяхната радиостанция на руски език се изразяваше сладникаво-угоднически.) Само едно не допусках: интервюто да е било отпечатано в срок и изцяло, в пет милиона екземпляра, в четири вестника, на четвърт страница, нищо че с японски йероглифи — и да не го е забелязал на Запад нито един човек! Във връзка с „културната революция“ в Китай всеки ден всички радиостанции по света се позоваваха на японски кореспонденти, значи все пак преглеждаха вестниците им — а моето интервю никой да не го забележи! Говореше ли това за краткотрайността на земната слава, значеше ли, че Западът отдавна пет пари не дава за някакъв си руснак, който беше ги гъделичкал в продължение на две седмици със зле преведения си бестселър за живота в сталинските концлагери? Като нищо можеше да е така. Но ако се мернеше някъде, па ако ще и в Полинезия или Гвинея, съобщение, че ляв гръцки деец не е намерил за един свой абзац издател в Гърция — тутакси Бертран Ръсел и Жан-Пол Сартър, и всички леви лейбъристи направо щяха да викнат, щяха да изразят недоверие на английския министър-председател, да изпратят проклятие на американския президент, международен конгрес щяха да свикат за анатемосване на гръцките палачи. А че един руски писател, недоудушен по времето на Сталин, продължават да го душат по време на колективното ръководство и той скоро ще предаде Богу дух — това не можеше да наскърби левичарския им мироглед: щом душат в страната на комунизма, значи е необходимо за прогреса!
В многомесечно и пълно усамотяване — колко хубаво ти върви работата и ти текат мислите! Същинските размери, тегла и съотношения на предметите и проблемите толкова добре се напасват. Завладян от безспирна работа, през тази зима открих, че през четирийсет и деветата година от живота си аз ще завърша моето „n-1“ произведение — всичко, което съм се канил да напиша през живота си, освен последното и най-главното — „Р-17“. Този роман от трийсет години насам — от края на 10-и клас, се обмисляше, прехвърляше, отлежаваше и натрупваше в главата ми, винаги беше главната цел на моя живот, но още практически не е започнат, винаги нещо пречеше и го изместваше. И чак през пролетта на 1967 година ми предстоеше най-сетне да досегна заветната работа, от която чак дланите ми пламваха, щом започнех да прехвърлям онези книги и онези бележки.
И ето че сега в Скривалището, в почти невероятната за нашия век тишина, гледайки елите, по богоявленски натежали от неподвижен сняг, ми предстоеше да направя един от най-важните си жизнени избори. Единият път беше да повярвам във външното си неутрално благополучие (не ме закачат) и колкото неустойчиви години като сегашната да са ми отредени — да продължавам да седя колкото може по-безшумно и да пиша, да пиша главната си история, която никому досега не са дали да напише и която кой ли и кога ли ще напише? А за тази работа ми трябват седем или десет години. (Неоправдани са ми били надеждите. Невъзможно е и за двайсет години. И дори изобщо, изцяло е невъзможно. (Бел. от 1978 г.))
Вторият път: да разбера, че така могат да се изкарват година-две, но не седем. Сам да продължа да взривявам това външно измамно благополучие. Да измъкна щраусовата си глава изпод камъка. Защото Железния Шурик също не дреме, промъква се там, по криволичещите улички, към властта и една от първите му работи ще е да ми откъсне ей тая глава. Та значи в навечерието на най-любимото ми дело — да захвърля перото и да рискувам. Да рискувам да загубя и перото, и ръката, и гласа, и главата си. Или — така безнадеждно и така гръмогласно да си разваля отношенията с властта, че да мога тъкмо чрез това да се укрепя? Не ме ли тласка тъкмо натам съдбата? Нека не я карам да повтаря предупреждението си. Много десетки години всички ей заради такива лични сметки и най-важни собствени работи — всички си пазехме гърлата и не умеехме да викнем, преди да са ни натикали в торбата.