Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
С нищо не мога да сравня това състояние — облекчението от изричането. Защото трябва половин век да се превиваш, да се превиваш, да се превиваш, та накрая да се изправиш, да ревнеш, ама не от покрив, не към някой площад, а така, че цял свят да те чуе, — за да усетиш как цялата успокоена и стройна вселена се връща в гърдите ти. И вече няма нито съмнения, нито мятане, нито разкаяние — чисто озарение от радостта! Така е трябвало! Отдавна е трябвало така! И дотам се озарява цялото възприемане на света, че чак ме облива благодушие, макар нищо да не съм постигнал.
Впрочем как да не съм постигнал? Ами че близо сто писатели ме подкрепиха — 84 в колективното писмо до конгреса и петнайсетина души в лични телеграми и писма (броя само ония, от които имам преписи). Как да не се смаеш? Изобщо не смеех да се надявам на такова нещо! Бунт на писателите!! — у нас! След като толкова пъти са ги премазвали напред и назад, напред и назад със сталинския валяк! Клета хуманитарна интелигенцийо! Нали теб, главната хидра, те унищожаваха още от 1918 година — изсичаха те, косяла те, преследваха те, тровеха те, опожаряваха те? Уж бяха те унищожили до корен! Как ли не си пулеха очите, с какви ли метли не се втурваха! — а ти пак си жива? А ти пак тръгна, изправена в целия си незащитен, безкористен, лудешки ръст! — именно ти, пак ти, а не охолните ти братя, ракетчиците, атомчиците, физиците, химиците, с техните гарантирани заплати, модерни апартаменти и приспивен живот! Редно би било те, оцелелите, да се нагърбят с твоята горчива орис, да наследят твоя безнадежден жребий, — ама не! конник пешака не разбира! (Измежду тях заявяваха: че какво толкоз е казал, дето да не го знаем? а защо само по литературните въпроси, а не изобщо?) Те ще ни подготвят огнена гибел, а за цъфтящата земя — ти гини!
В писмото на 84-мата малко бяха неочакваните имена — за тях и бездруго се знае, че са мърморковци. Но съвсем неочаквана беше телеграмата на Валентин Катаев (дали за миг не му се е сторило и на него, че се извършва необратима промяна?), пуснатото в самиздат писмо на Павел Антоколски до Дьомичев — макар все още в рамките на партийната терминология, но с изблици на честно сърце, и писмото от Сергей Антонов до конгреса с рязко наблягане срещу цензурата (но прозорливо ме поправяше още тогава, че нравствената цензура не подлежи на премахване). А всичките ги увенчаваше доблестното безстрашно писмо на Георгий Владимов, който чак ме надмина — в химна за самиздат. Общо взето, с писмата отзвуци моята аргументация бе доразвита и коригирана.
И пак на валчестата кутия върху врата ми не й достигна да предвиди най-близките последици! Бях писал и разпращал това писмо — все едно че доброволно се качвах на ешафода. Вървях по тяхната идеология, но носех насреща им под мишница и собствената си глава. Виждах в това завършек на моя още недосъсипан, недоизкормен живот, прекъсване ни последната отсечка от онова усреднено битие, без което всички сме сираци. Бях решил да стана курбан — неизбежен, но далеч не радостен и не благоразумен. Но се минаха няколко дена — и В. Каверин ми каза: „Писмото ви е блестящ ход!“ И смаян видях: да; ама че изненада! Излезе, че изобщо не е саможертва, а ход, комбинация, която след двегодишни гонения ме възкачи на скала. (Едва след доста години разбрах какво всъщност е представлявала тази крачка: защото Западът не след изопачения „Иван Денисович“, а чак след това шумно писмо ме забеляза и се вторачи в мен. Само година и половина преди това разгромяването на моя архив премина съвсем незабелязано. А оттук нататък се констатираше всеки мой жест срещу Съюза на писателите. (Бел. от 1978 г.))
Блажено състояние! Най-сетне заех присъщата си, отредената си позиция! Най-сетне мога да не се суетя, да не търся, да не се кланям, да не лъжа — да съществувам независимо!
Уж бях съвсем наясно какво представляват босовете на нашата литература и босовете на идеологията. И все пак съм подценявал нищожеството и нерешителността им: достраша ме да разпратя писмото твърде рано, да им дам време да подготвят контраудар. Разпращах писмата едва през последните пет дена, а съм можел и цял месец предварително — все едно поради тъпотията си нямаше да измислят с какво да ми отвърнат, все едно нямаше да се окопитят. (Списъка на кого да разпращам бях го разработвал дълго, прехвърляйки всяко име. Трябваше да разпратя до всички национални републики и по възможност не до най-големите негодници (надеждата ми да получа подкрепа от националните покрайнини впрочем не се оправда — там не се намериха ръце и гласове); до всички истински писатели; до всички общественозначителни членове на съюза. И най-сетне, за да не заприлича списъкът на донос, — да го напудря със самите босове и доносници.) Затова голям брой свестни хора получили писмата твърде късно, разминали се с тях, докато пътували за Москва (една трета от писмата направо ги спипала цензурата). (А бях си направил сметката: пускаха се по различните райони на Москва, в различни пощенски кутии, не повече от две писма наведнъж. Помагаха ми неколцина души (вж. Пето допълнение).) И затова не се събраха толкова подписи, колкото би могло, пламъкът не лумна до тавана на конгресната зала.