Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Отговорих му: — Л и ч н о аз не се каня нищо да изпращам в чужбина. Но от моите съотечественици няма да крия книгите си. Давал съм им ги, давам ги и ще ги давам!
А. Т. въздъхна. Но разумно призна:
— В края на краищата това е право на автора.
(В началото на началата!!)
А откъде можеше да е тръгнал слухът? Опитах се да му обясня. Една глава от „Болницата“, отхвърлена от много съветски списания, действително е отпечатана в чужбина — а именно от централния орган на Словашката комунистическа партия „Правда“. А, между другото! тия дни дадох интервю на словашки кореспондент, да ви разкажа ли? Да! Нали през ноември дадох интервю на един японец, не съм ви разказвал… („Чух“ — мрачно кимна Твардовски. — „Незаконно сте предали нещо в японското посолство…“) Да! Ама нали не сме се виждали от осем месеца, а утре А. Т. заминава за Италия и е наложително да бъде осведомен за новия ми начин на действие: защото сега аз се държа по съвсем друг начин! Я да ви разкажа!…
Но А. Т. загуби всякакъв интерес към нашия разговор. Започна да се обажда на секретаря, да се свързва със Сурков, с Бажан, с всички онези, за които половин час преди това остроумно беше се изразил, че „на една поляна с тях не би клекнал да…“: нали тъкмо с тях трябваше да замине утре да спасява КОМЕСКО. Помнех как с парижкото си интервю от есента на 1965 година А. Т. беше успокоявал журналистите за съдбата ми и значи беше помагал да ме душат. Сега много изразително му казах, че мразя Вигорели заради това, че той излъгал на Запад, че наскоро бил разговарял приятелски с мен и аз съм му бил казал, че романът и архивът са ми върнати. Той помагаше да ме душат. (Сиреч: утре недейте им помага там!…)
А сега правя следното: давам ръкописите си за обсъждане в секция „Проза“…
А. Т. клати глава: — Не е трябвало да ги давате.
— …Освен туй — говоря на обществени места…
А. Т. се мръщи: — Много лошо. Грешите. С резките си изказвания злепоставяте „Новый мир“. Упрекват ни: ето значи кого сте отгледали, ето кого сте направили човек!
(Божичко, излиза, че не само аз, а и цялата руска литература трябва да млъкне и да се самопотопи — само и само да не упрекват и да не потопят „Новый мир“!…)
— Браня и вас! От сцената на висок глас обяснявам на хората защо закъсняват с два-три месеца вашите книжки: цензурата!
— Няма нужда да им обяснявате! — все повече се начумерваше той. — Рекоха ми, че изобщо се изказвате против мен…
— Против? Как сте могли да им повярвате?
— Отговорих им: нека! А аз против него дума няма да кажа.
(Повярвал е! веднага е повярвал горкият Трифонич! Но е решил той да постъпи по-благородно!… Това се вика приятелство.)
Та къде остана в целия този разговор „Раковата болница“? Е, споменавахме от време на време: с по две фрази, с по два абзаца.
За втора част на „Болницата“ каза най-големи похвали; че била три пъти (съществува ли такъв прибор за измерване?) по-добра от първата част. Само че…
(Знам: сега, тъкмо сега, такива са условията, такава е ситуацията… Драги ми Александър Трифонич! Знам! И не ви моля да я печатате! Пазете списанието. То аз ви дадох повестта само за да не се засегнете! На редакцията не съм я давал!)
— …Само че: дори ако публикуването зависеше изцяло единствено от мен, нямаше да я публикувам.
— Тези ваши думи вече ми причиняват болка, Александър Трифонович! Но защо?
— Там има отхвърляне на съветската власт. Вие нищо не искате да простите на съветската власт.
— А. Т.! Този термин „съветска власт“ е започнал да се употребява неточно. Той означава: власт на депутатите на трудещите се, само тяхна, свободно избрана и свободно контролирана от тях. Аз с ръце и с крака ще гласувам за такава власт!… Но, да речем, и секретариатът на СП, с който вие на една поляна не бихте клекнали да… — също ли е съветска власт?
— Да — каза той с печално достойнство. — В известен смисъл и те са съветска власт и затова трябва да се разбираме с тях и да ги подкрепяме… Вие нищо не искате да забравите! Вие сте прекалено паметлив!
— Но, А. Т.! Художествената памет е основата на художественото творчество! Без нея книгата ще се разпадне, ще бъде лъжа!
— Липсва ви същинска грижа за народа! (Ами да, нали се отнасям зле към големците!) — Имам впечатлението, че не искате колхозите да се оправят.
— Ама, А. Т.! В цялата книга няма нито дума за никакъв колхоз. (Впрочем не съм ги аз измислил, защо аз трябва да се грижа за тях?…) А ако нещо действително надвисва над повестта — това е системата на лагерите. Да! Не може да бъде здрава една страна, която носи в себе си такъв тумор! Знаете ли, че тази система, която, кажи-речи, беше се разпаднала през 1954–1955 година — пак бе укрепена от Хрушчов, и то тъкмо през годините на XX и XXII конгрес? И когато Никита Сергеевич е плачел над нашия „Иван Денисович“ — той току-що е бил утвърдил лагери, не по-меки от сталинските.