Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

С. Комото по обичайния начин изпратил молбата си за интервю до мен, а втория екземпляр — до Външния отдел. Там дори не се сепнали: нали отдавна съм се отказал от всякакви интервюта. А аз — аз тъкмо това исках от година и нещо насам, още от провала: да заявя в интервю какво се върши с мен. И ето че внезапната помощ дойде: японски кореспондент (уж не е криминален западен, но същевременно си е съвсем западен) ме молеше да му отговоря писмено на пет въпроса, ако не пожелая да се срещнем лично. Даваше ми московския си адрес и телефон. Дори само тези пет въпроса напълно ми вършеха работа: там вече имаше въпрос за „Раковата болница“ (значи слухът достатъчно се е разнесъл) и за моите „творчески планове“. Подготвих писмения отговор. [Вж. Приложение 1.] Все пак да тръгна към пълна експлозия — да обявя на цял свят, че са ми арестувани романът и архивът, не се престраших. Но изброих няколко мои произведения и написах, че не мога да си намеря издател за тях. Щом един автор преди три години са си го дърпали от ръцете и са го издавали на всички езици, а сега в родината си не може да намери издател, нима може да остане още някаква неяснота?

Но как да предам отговора си на кореспондента? Да го изпратя по пощата? — сигурно ще го спрат, а аз дори няма да знам, че не е стигнал. Да помоля някой приятел да иде и да пусне писмото в неговата пощенска кутия на стълбището? — сигурно в тяхната специална сграда стълбището се наблюдава и фотографира (още не знаех: долу има милиционер и изобщо не пуска). Значи трябва да се срещнем, а щом ще се срещаме, защо да не дам и устно интервю? Само че къде да се срещнем? В Рязан няма да го пуснат, в Москва не мога да излагам на опасност ничие частно жилище. И избрах най-нахалния вариант: в Централния дом на литератора! В деня, когато обсъждахме там „Раковата болница“, достатъчно добре огледах помещенията, обадих се от автомата на японеца и му предложих интервю на другия ден по обед в ЦДЛ. Тази покана звучеше много официално, вероятно той е смятал, че аз съм съгласувал всичко където трябва. Обадил се на преводачката си (разбира се, проверена в ГБ), тя поръчала в АПН (Агенция по печата „Новости“. — Бел. пр.) фотограф за снемане на интервюто в ЦДЛ, това също звучало много официално, и у АПН не можели да възникват съмнения.

Дойдох в ЦДЛ половин час преди уреченото време. Беше делничен ден, от писателите — нито един, от вчерашното оживление и строгост — нито следа, работници внасяха столове през широко отворената външна врата. Вместо чернокос японец влезе едно много светло руско момиче и се запъти към масичката на администраторката, дочух фамилното си име, пресрещнах момичето и го помолих да викне японците (излезе, че те били двама и ме чакали в колата). Портиерите бяха същите, които вчера ме видяха във вестибюла в центъра на вниманието, и за тях прозвуча авторитетно, когато казах: „Те идват при мен.“ (После научих, че за влизането на чужденци в ЦДЛ се искало всеки път специално разрешение от администрацията.) Поканих ги в уютното фоайе с килими и мека мебел и изразих надеждата, че скромността на обстановката не ще бъде пречка за деловата ни среща. Точно тогава запъхтян дотича и фотокореспондентът от АПН, домъкна тукашните ЦДЛ-ски огромни светкавици и започна двайсетминутното ни интервю на светлината на светкавиците. Администрацията на дома видя незапланираното мероприятие, но неговата импозантност, важност, а значи и разрешеност, не подлежаха на съмнение.