Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но из Москва писмото ми се разпространи с бързината на огън. И на Запад бе отпечатано още навремето — на 31 май в „Монд“, веднага след закриването на конгреса, когато още не беше увяхнал споменът за това позорище. И по-нататък из Запада отекна като камбанен звън, пак надминавайки очакванията ми. (За разлика от злополучното ми интервю с японците. Така стана, защото всяко интервю нищо не струва, както разбрах сега. А писмото до конгреса беше събитие от нашия вътрешен живот.) Дори онази страна от писмото, където се оспорваше западният опит, тук-там бе разбрана, а пък нашата страна бе подчертана и подета. И десет дена подред — първите десет дена от юни, между нажежените предавания за шестдневната арабско-израелска война — няколко световни радиостанции цитираха, излагаха, четяха от игла до конец и коментираха (понякога много късогледо) моето писмо.
А босовете мълчеха гробовно.
И така взе да ми се струва, че съм постигнал неочаквана и дори съкрушителна победа!
И тъкмо тогава ми съобщиха, че Твардовски искал спешно да се види с мен. Това стана на 8 юни, на Киевската гара, няколко минути преди потеглянето на мотрисата за Наро-Фоминск, с пазарски чанти в двете ръце, с пет дузини евтини яйца, — а по телефона отдавна нечуваният познат глас доброжелателно и многозначително боботеше, че било много важно да съм зарежел незабавно всичко и да тръгвам за редакцията. Хич не ми беше до главата да се настройвам наново на тая вълна, да се пренагласям, да изпускам влака и да мъкна продуктите в редакцията (земния ни живот, могат ли ме разбра те, на които всичко им се поднася на тепсия?), но по-бързо и над това схванах: за какво му е изтрябвало да ме търси? Само за някакво покаяние в полза на „Новый мир“? но това изобщо не си струваше да се обсъжда. Ако ли пък, след като са пропуснали лятото, се втурват да берат гъби под снега, ако са решили да ме печатат след толкова години — да почакат до понеделник, да почакат тъкмо тези дни, докато (програмата вече е обявена) Би Би Си на три пъти ще чете писмото ми за яд на босовете. По-силно ще стане желанието!
И отговорих на А. Т., че ми е абсолютно невъзможно, ще дойда на 12-и. Той много се разстрои, гласът му стана глух. После, казват, ходел из редакцията засегнат и съсипан. Такъв си беше той, ако се е запалил за нещо, иска го начаса, не може да изтрае. А. Т. се примирява, когато спънката идва от началствата, но не и ако е от подчинените му. А на всичко отгоре: хубав номер измислил, в моя полза — и аз, не щеш ли, отблъсквам протегнатата за помощ ръка.
Толкова са ни различни орбитите, че никога не можем да се разберем.
Впрочем същия ден чух с едното си ухо (май от Берзер) и се смаях: още една пълна изненада — Твардовски изобщо не е възмутен от писмото ми до конгреса, дори е доволен от него! Не, не го бях проумял този човек! Четири глави спомени написах за него, а не съм го проумял. Представях си, че ще ревне от гняв, че ще ме прокълне навеки заради моята вироглавост. (Но ако се замисли човек, всичко е ясно: все пак не се оплаквам на Запада, не от Запада търся закрила, а тук, у нас, вътре цапардосвам по мутрата. Това според разбиранията на А. Т. бива. И просто според естеството на юмручния бой: нас, „Новый мир“, ни тормозят, цяла година поражения, а ние, от друга страна — ги цапардосваме по мутрата!)
На 12 юни в редакцията го видях за пръв път след онзи мартенски разговор, който смятах за последен между нас изобщо. Нищо подобно! А. Т. се сдържаше, докато се ръкувахме, но в очите му святкаха весели искрици.
— Много се радвам, Александър Трифонич, че не сте се отнесли отрицателно към моята акция.
Той (неуспешно опитвайки се да бъде строг):
— Кой ви е казал, че се отнасям неотрицателно? Аз не одобрявам постъпката ви. Но всяко зло за добро. Може би сте роден с късмет, ако това ви се размине. А надежда има.
След това взе да ми внушава със заклинателен глас и аз не видях надежда за възраждане на приятелството ни:
— Трябва да се държите така, че да не угасите мястото, откъдето направихте прощъпалника си, единственото място, където нещо мъждука.
Най-трудната за мен аргументация, най-силното, в което може да ме упрекне той… Но при вас ли направих прощъпалника си, приятели? И нима никъде другаде не мъждука?… И след всички камбани — нима ще отстъпя дори една крачка. Как можете чак дотам да не разбирате?