Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Трябва да ви обясня защо се отказвах от интервюта и публични изяви — но започнах да давам интервюта, но ето че стоя пред вас. Както и преди, смятам, че работата на писателя е да пише, а не да стърчи на трибуната, а не да дава пояснения на вестниците. Но ми бе преподаден урок: не, писателят не трябва да пише, той трябва да се брани! Приех урока! Излязъл съм пред вас, за да се защитя! Има една Организация, на която май хич не й е работа да опекунства художественото творчество, която изобщо не бива да ръководи художествената литература, но тя върши това. Тази организация ми отне романа и моя архив, който никога не е бил предназначавай за печат. Но дори и в този случай аз мълчах, продължавах да си работя кротко. Използвайки обаче едностранчиви извадки от моя архив, започнаха клеветническа кампания срещу мен. Това е нов вид клевета — клевета от трибуните на закрити инструктажи. Какво ми остава? Да се браня. Ето ме пред вас! Вижте: още съм жив! Вижте: тази глава още е на врата ми! (въртя я), а вече без мое знание и против волята ми моят роман е издаден служебно и се пуска сред подбрани хора — такива като главния редактор на „Октябрь“ Всеволод Кочетов. Но кажете ми, защо трябва да се отказвам от същото аз? Защо аз, авторът, да не ви прочета днес глави от същия този роман? (Викове: „Да!“)
Иска се дълго да си живял като роб, да си се превивал пред началствата от дете, да си скачал заедно с всички за фалшиви ръкопляскания, да си кимал на явната лъжа, никога да не си имал право да възразиш — и това още като роб гражданин, а после като роб зек, ръцете отзад, не се оглеждай, не излизай от строя, — за да оцениш този час на свободно говорене от подиума на петстотин души, също побъркани от свободата.
Струва ми се, за пръв път — за пръв път в живота си усещам, виждам, че правя историята. Бях избрал да чета главите за разобличаването на доносниците („родината трябва да познава своите доносници“), за нищожеството и празноглавието на тайнствените оперативни пълномощници. Почти всяка реплика лумва в салона като барут! Колко са зажаднели тези хора за истината! Боже мой, колко им трябва истината! Бележка: обяснете вашата фраза от прочетената глава, че „Сталин не допуска Червения кръст до съветските военнопленници“. Тези съвременници и участници във всеобхватната нещастна война — и на тях не им е позволено дори за нея да знаят всичко докрай. В коя килия коя тъпа глава не го е усвоила? — а ето че седят петстотин души с хуманитарно образование и не им е позволено да знаят. Моля, другари, на драго сърце, тази история за съжаление е почти неизвестна. По решение на Сталин министърът на външните работи Молотов отказал да сложи подписа си под хагската конвенция за военнопленниците и да прави вноски в Международния Червен кръст. Затова нашите бяха единствените в света военнопленници, изоставени от своята родина, единствените обречени да измират от глад, гощавани само с немската постна помия… (В поредния си „отговор“ Семичастни ще заяви, че съм бил клеветял, че ние сме морели от глад немските военнопленници.)
О, аз като че ли започвам да обичам това си ново положение, след провала на моя архив! това открито и гордо противостоене, това признато право на собствена мисъл! Комай вече би ми било дори тежко, вече почти невъзможно да се върна към предишната си кротост. Ето кога започна да ми се разкрива висшият и таен смисъл на онази беда, за която не намерих оправдание, на подхвърленото ми от Върховния Разум, което не можем да предвидим ние, дребните: затова ми е била изпратена моята убийствена беда, та да ми се отнеме възможността да се спотайвам и да мълча, за да започна да говоря и действам от отчаяние.
Защото — бе настанало времето…
Започнах тези очерци със спомена как се става от мирен гражданин конспиратор — днес това, утре онова, докато някоя заран не се събудиш: о-о, че аз вече… И пак така, благодарение на горчивия ми провал, който ме докара до ръба на ареста или самоубийството, в после малко по малко, квант подир квант от седмица на седмица, от месец на месец, осъзнавайки, осъзнавайки, осъзнавайки — щастлив е, който би могъл по-бързо да разбере небесния шифър, аз — бавно, аз — дълго, но една заран се събудих и аз свободен човек в свободна страна!!!