Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Тоест дори не го молех да разгледа въпроса за отпечатването. След кавгата ни и половингодишния разрив я предлагах на Твардовски само за прочит.

Откъм времето всичко се нареди добре: докато аз през март 67-а се върнах и доработих втора част, в „Новый мир“ не само А. Т., но и всички я прочели — и ми оставаше само да получа техния отказ, отказ от всякакви по-нататъшни претенции върху повестта. За една година бях получил от пет съветски списания отказ да напечатат дори най-безобидната глава от първа част — „Правото да лекуваш“ (ташкентското списание не я помести дори в благотворителната си безхонорарна книжка); след това от цялата първа част се отказаха — „Простор“ (чрез страхливо протакане) и „Звезда“ („в Русанов е вложена повече омраза, отколкото майсторство“ — а такова нещо на страниците на съветските книги никога не се е допускало сякаш!, „ретроспекциите в миналото създават усещането, че култът към личността е зачеркнал всичко онова хубаво, което е направено от съветския народ“ — нали високите пещи напълно компенсират и гибелта на милионите, и всеобщата развратеност; и им се искало „да видим по-ясно отликата на авторовите позиции от позициите на толстоизма“ — ами щом е тъй, и от Лев Толстой повече ред да не напечатат!).

Всеки такъв отказ беше прерязване на още-още-още едно въже, което държеше вързан балона на моята повест. Оставаше да получа последното прерязване от Твардовски — и никаква омразна връзка не би удържала повече повестта ми, която напираше да литне.

Срещата ни стана на 16 март. Влязох весел, много жизнерадостен, той ме посрещна потиснат, неуверен. Естествено беше да говорим за втора част, но през оня час и половина, който прекарахме на четири очи, най-малко за нея стана дума.

Пътят ми вече беше тайно определен и с повдигнат дух аз вървях към моята орис. Като видях колко е потиснат А. Т., дощя ми се да поободря и него. През това време той беше претърпял няколко партийни и служебни поражения: на XXIII конгрес вече не го избрали в ЦК; сега не го избираха и във Върховния съвет („народът го отхвърлил“, както му обяснил Дьомичев); със загубването на тези постове той бе станал още по-безпомощен пред наглата цензура, която кълцаше колите на неговото списание както си иска; затягаше се примката и около „Тьоркин на онзи свят“ в Сатиричния театър: пиесата се играеше все по-рядко и се готвеха съвсем да я свалят; а наскоро ЦК с един внезапен и необясним акт, прескачайки Твардовски, без да го предупреди, бе свалил двамата му най-верни заместници — Дементиев и Закс: кактонавремето от ГБ хората не се завръщаха вкъщи, така и тия двамата вече не се върнаха от ЦК на предишната си работа. (Впрочем Дементиев още дълго и жално навестявал редакцията с насълзен глас. Той никога не бе работил тук заради заплатата, изпьлняваше обществено поръчение, а сега сигурно и съвсем безплатно би се хванал.) Административно това беше, разбира се, заплюване на Твардовски и на цялата му редакция, но по същество беше пак такова прерязване на въжетата, освобождаване за излитане, защото свалените бяха тъкмо двамата най-верни вътрешни пазачи, които отслабваха енергията на Твардовски. Но А. Т. толкова беше свикнал да се доверява на Дементиев, толкова вярваше в деловите и дипломатическите качества на Закс, толкова привично вече бе свързан с тях и на всичко отгоро формата на сваляне беше толкова груба дори и за всички сътрудници на редакцията, че се подготвяше едва ли не колективна оставка в знак на протест, а самият А. Т. надали някога толкова се бе доближавал до отказването от главното си редакторство. (Значи добре са си направили сметката враговете му. А може да са имали и още едно съображение: без удържащите вътрешни ключалки ще се разрегулира в „Новый мир“ цялата стреляща част, ще гръмне прекалено силно — и сама ще се погуби.)