Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
Сарина затвори вратата на каютата си с тихо ридание, просна се на койката и изля цялата си мъка върху меката възглавница. Всичко сякаш й се бе струпало изведнъж — целият й страх и любовта й към Бо намериха израз в краткия изблик на страст, нейната ужасна тайна. А сега, когато съпругът й бе станал студен като водите, сред които плаваха, нейните усилия да се държи на разстояние сякаш бяха провалили всяка възможност бракът им да просъществува.
Сълзите й пресъхнаха и тя се отпусна в тежка дрямка, но това бе кошмар, ужасен сън, където животът й бе в опасност. Тичаше през една тъмна къща, Алистър Уинтръп и Хауърд Ръд бягаха по петите й, около нея хвърчаха искри и тя почти летеше, макар и вцепенена от страх. Въпреки отчаяните й усилия, двамата мъже се приближаваха, откриваха едно по едно скривалищата й и тя отново побягваше, докато вече нямаше къде да се приюти. Те й се нахвърляха като дяволски изчадия, а в ръцете си държаха черни савани, в които да я увият за погребението й. Притиснаха я е гръб към стената, заметнаха ги отгоре й и дъхът й секна…
Сарина се надигна от възглавницата с приглушен вик и отблъсна ръката, която усещаше до себе си. Започна панически да се бори с онзи, който бе посегнал да я хване.
— Не, не може! — изхлипа тя жалостиво. — Още не съм умряла! Не можеш да ме погребеш…
— Сарина, събуди се — успокои я един познат глас. — Сънуваш кошмар.
Тя се огледа като обезумяла. Ужасът й не намаляваше. Дали всичко от смъртта на Лидия насам не бе просто сън? Срещала ли се бе въобще с Алистър Уинтръп и Хауърд Ръд, за да обсъждат завещанието? Може би дори не беше женена…
Очите й срещнаха Бо, който бе коленичил до леглото й, а желанието да се хвърли в обятията му и да изплаче всичко на рамото му почти я откъсна от тясното легло. Споменът за грубото му държание на квартердека обаче се завърна и тя се отдръпна със стон.
— Моля те, не ме докосвай.
Бо преглътна е усилие буцата в гърлото си и отново се опита да я успокои.
— Отпусни се в леглото, Сарина, и поеми дъх, докато главата ти се изчисти. Чух писъците ти от палубата и се уплаших.
Стресната от факта, че е крещяла насън, Сарина го погледна объркана. Описването й нарасна и тя извърна лице, опитвайки се да преглътне сълзите си.
— Извинявай, ако съм те притеснила…
Бо понечи да успокои страховете й, точно както когато бяха деца.
— Тихо, любов моя. Въобще не го мисли. Просто ме изплаши, това е. Писъците ти бяха точно като онези, които издаваше едно малко момиче преди години, когато го заключиха в сандъка.
— Предполагам, че и хората ти са ги чули — промълви тя печално, без да го погледне. — Точно както са чули и всичко, което стана тук снощи?
— Е, и? — засмя се Бо в старанието си да омаловажи всичко заради нея. — Сигурно в момента се обзалагат кой от нас ще надделее, но чувствам, че не аз водя в залозите. — Той посегна и леко я погъделичка по брадичката. — Обърни се, любов моя, искам да видя красивото ти лице.
Странно как спомените от миналото понякога могат да оживяват, — помисли си разсеяно Сарина. Навремето, след като я извади от сандъка, Бо бе успокоил риданията й с почти същите вълшебни думи. Но този път Сарина не се поддаде.
— Не ме наричай своя любов — прошепна тя, като упорито отказваше да се обърне към него. — Не съм твоя любов, така че не ме залъгвай с красивите думички, които използваш и за друга жени. И двамата знаем какво искаш.
Грубите й думи го накараха да трепне, но и да си припомни всичко, което бе казал в нейно присъствие. Явно бяха заедно от твърде много време.
— Филип е направил супа. Мога ли да те убедя да дойдеш в каютата ми и да я споделиш с мен?
— По-скоро не — отвърна тя глухо.
— Дявол… — спря се Бо веднага. Да се ядосва всеки път, когато тя му откаже, не помагаше е нищо. Опита отново, този път по-нежно. — Харесва ми да се храним заедно, Сарина. Бих искал да промениш решението си. Имам да обсъдя с теб някои неща.
Сарина обаче бе неумолима.
— Не съм гладна.
Към отворената врата се приближиха стъпки и Бо насочи вниманието си към онзи, който стоеше на прага. Стивън Оукс го изгледа разтревожен и се втренчи в Сарина, но не можа да отгатне как се чувства, тъй като тя дори не се обърна. Помощникът срещна погледа на своя капитан и попита колебливо: