Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
— Добре ли е мисис Бърмингам, сър?
— Да — въздъхна Бо и се изправи. — Просто сънуваше кошмар.
С риск да разсърди началника си, мистър Оукс се чувстваше задължен да му даде да разбере колко е скъпа съпругата му на много хора на борда. Може би това щеше да му помогне да осъзнае какъв божи дар е тя.
— Били също иска да слезе, капитане, защото се страхува, че се е случило нещо ужасно. Опасявам се, че и останалите са нащрек по същата причина.
Бо изгледа помощника си и усети дълбочината на предаността му към младата му жена. Думите му сякаш хвърляха вината за трудностите в брака им на него. И защо не? Неговата опърничавост и инат надминаваха всичко, което моряците бяха виждали.
— Тогава увери Били и останалите, че мисис Бърмингам в момента си почива след тежък кошмар. Ще се оправи за нула време.
— Слушам, капитане. — Стивън Оукс понечи да си тръгне, но се спря и отново срещна разсеяния поглед на началника си. — Ще бъде наистина хубаво да видим усмивката й на сутринта, сър.
Бо кимна, осъзнал, че му намекват да се отнася по-грижовно със съпругата си.
— Ще направя всичко възможно, мистър Оукс.
— Убеден съм, сър — отвърна помощникът и с усмивка се върна на палубата.
Бо погледна жена си и откри, че тя не бе помръднала. Наведе се, оправи й завивките и поглади кичурите по слепоочията й.
— Трябва да се завиеш е нещо по-дебело от тези одеяла. Ще донеса юргана от моето легло…
— Не се притеснявай. Добре съм и така.
Бо се обърна с въздишка и тръгна към вратата. Този път нямаше вина. Тя просто не го поглеждаше и отказваше да приеме усилията му да й помогне и да я успокои.
Сарина чу как вратата зад него леко се затваря и в настъпилата тишина най-сетне намери нужното усамотение, за да зарови лице във възглавницата и да изплаче страданието си отново.
Цял час мина, преди най-сетне да налее вода в умивалника, да намокри една кърпа и да умие очите и лицето си, за да изтрие червените петна от плача. После се избърса с кърпата и се наведе, за да се погледне в малкото огледало.
Никакви сълзи повече, обеща си тя шепнешком, като силно се надяваше, че е проляла последните капчици от солената река заради демони със сапфирени очи като съпруга й и други, подобни на Алистър Уинтръп. Ако Бо не я искаше повече, Сарина не можеше да си позволи унинието по изгубената любов да опустоши духа й. Някъде, някой ден ще се появи мъж, който ще я обича и ще я приеме за жена, без да се интересува, че тя вече не е девствена. Дотогава ще трябва да си изгради нов живот. В Чарлстън щеше да има достатъчно предизвикателства, които да не позволят на сломените й мечти да я съсипят. Докато картините й започнат да се продават, щеше да зависи финансово от чичо си. Наистина, чичо Стърлинг бе ерген от толкова време, че не знаеше дали ще изтърпи жена да му се мотае в краката или пък картините и скиците й да са разхвърляни из къщата. От друга страна обаче, той бе винаги погълнат от някаква книга, така че можеше и изобщо да не забележи присъствието й.
С донякъде укрепнали сили от новата цел, която си бе поставила, Сарина реши да се залови отново с рисуване. Но едва посегнала към скиците си, се дръпна стреснато — от купчината листа я гледаше лицето на Бо, скицирано с въглен, и то не едно, а десетки, които излетяха от ръцете й и прехвръкнаха през вратата на каютата — неми доказателства за копнежа й по този мъж. Тя изпъшка, събра ги и вече се канеше да ги смачка, когато проговори по-разумната й половина. Не можеше да унищожи собствения си труд. Вместо това щеше да ги запази, за да й служат като добър урок какво става, когато човек остави сърцето да го управлява. Занапред щеше да си вземе бележка.
Прибра скиците на сигурно място, застана пред статива и започна прилежно да работи детайлите на фигурите за ново маслено платно, когато някакъв инстинкт спря ръката й във въздуха. Тя повдигна глава и се вслуша внимателно. Не чу нищо освен приглушения плясък на вятъра в платното, скърцането на дъските, далечните мъжки гласове — всички звуци, които бяха станали за нея толкова обичайни, че трябваше да направи съзнателно усилие, за да ги чуе. Ала не можа да прогони прокрадващото се чувство на безпокойство. Сърцето й биеше болезнено бързо, а пръстите й сграбчиха четката толкова силно, че едва не я разцепиха на две. Миг преди на вратата да се почука, тя знаеше кой стои отвън — единственият човек, който се чувстваше на „Дързост“ като у дома си и можеше да върви по клатещата се палуба или да слезе по стълбичката, без да издаде нито звук.