Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Тоя пампас ни беше известен. Неговата пленителност и сънна меланхолия в тая слънчева сутрин не ни заблудиха въпреки веселото пеене на хилядите птици, защото знаехме, че прасканията са на гърмящи змии, че наоколо има блата, покрити с красиви лилии, по които танцуваха златосини водни кончета, че в тия блата се крият удушвачите анаконди и опасните питони. Тоя просторен пампас с разцъфтели цветя беше по-страшен от зеления ад, защото там донякъде можеше да видиш в черната шума или по клоните на лианите опасността, а тук, във високата трева, нищо не се виждаше, докато не затънеш в тресавището или не настъпиш гърмящата змия. Тук никъде не се очертаваха следи от животни и ние не знаехме в коя посока няма блата, за да продължим нашето пътуване. Недоумявахме дали да караме на север към върбалака на ляноса, или на изток, за да стигнем до реката Карони. Крайбрежният върбалак скриваше скалистия бряг, недостъпен поради разливането на река Ориноко. Мъртвата наглед пампа ни парализираше с оцветената си и зелена нежност. Свежият въздух проникваше в дробовете ни, окуражаваше ни, но не ни сочеше пътя.
Пампасът разстилаше многоцветната си мантия до блатистия район на Ориноко. Оттам се спускаше низината на ляноса: непроходим гъсталак, който гъмжеше от каймани, алигатори и грамадни водни змии. Иван Горилата седна зад волана и каза:
— Умирам за печено месце! Ще спра, когато го открия. Пие ми се и студена вода.
Камионът се друсаше на изток покрай сянката на платановата гора. Благодарение на осторожното каране избегнахме на няколко пъти дълбоки затъвания. След пет часа изтощително каране неочаквано попаднахме на малка рекичка, която идваше откъм платановата гора и се губеше във високата трева на пампаса. Водата на рекичката беше бистра. Вкарахме камиона в нея да го измием. Проверихме дали няма в пясъка хищните рибки парани и сами се потопихме като даначета във водата. Всичката кал, полепила ни се по телата, отпадаше, отнасяна от благодатната вода. От нас се смъкна един неприятен товар. Студената вода течеше върху голата ни плът, ощастливяваше ни и възбуждаше глада ни.
Слаба, все по-слаба ставаше светлината, все по-силно се чуваха близките и далечните звукове. Очарованието на цветята в пампаса угасна. До рекичката галопираха с цвилене дивите коне, за да пият вода. Скоро се появиха антилопите и сърните. Издебнахме момента и се снабдихме с месо. Бунтуващото се желание на Иван Горилата се удовлетвори. С нашите двуцевни пушки ние бяхме истинските господари на пампаса.
Двамата оптимисти се заеха с приготовлението на антилопата, а ние с Мартин Ларсензвей донесохме дърва и накладохме огъня.
Първата ни работа на другата сутрин беше банята. Дълго се суетяхме около рекичката и нямахме сили да я напуснем. Много отдавна не бяхме срещали чиста и бистра вода. Въздухът беше изпълнен с животворни полъхвания, южното ноемврийско лято позлатяваше, но не изгаряше тревата и цветята на пампаса. Налягаше ни леност от умората. Не ни се мърдаше. Изтегнати с Мартин Ларсензвей в тревата до брега на рекичката, дочакахме, без да си говорим, настъпването на нощта. Голямата горещина на следващата сутрин победи дори сянката на платановата гора. Рекичката за последен път ни предложи водата си — да се изкъпем и снабдим с вода за пиене и за радиатора. Преливащият се океан от зелена трева ни погълна. Камионът потегли през пампаса без особени трудности. Ние изпитвахме истинска наслада от розовия крем на кокосовите орехи азахи. Но скоро изпитанията ни почнаха отново. На всеки десетина метра камионът затъваше. Трябваше да слизаме и да подлагаме талпите, за да изкараме предните колелета. След тях затъваха пък задните. Така си губехме времето с часове. Времето ни протичаше в борба с дупките, калта и отвращението — докога ще криволичим и затъваме. Случваше ни се на ден да не можем да изминем и два километра. Нищожно разстояние за разстилащия се на изток тревясал пампас.
Най-после огромният килим на пампаса се разшири едновременно на юг и на север. Чудновата растителност покриваше издигнатите и наклонени хълмове. С настъпването на нощта започнаха да се чуват неясни гласове на невидими същества. Глухи и сподавени, тия гласове приличаха по-скоро на лаене далече зад хълмовете. Наложи се да понесем тиранията на милиони черни мравки, които обсадиха камиона и дори нахълтаха вътре. Не остана нищо скрито от тия любознателни насекоми; те се настаниха навсякъде, където имаше възможност да проврат телцата си. Останаха незасегнати само здравите кокосови орехи. Тия малки хищници така хапеха, като че ли разкъсваха плътта ни. Разбира се, ухапаното място веднага се подуваше. От чесането се разкървавиха краката и ръцете ни. Нямаше начин да се справим о тия опасни и много гладни насекоми, закрепостили се в камиона. Адско мъчение представляваше присъствието на хилядите мравки, разположили се в леглото и съдовете с храната, във варела с водата за пиене. Те бягаха само от бензиновия резервоар, от нафтата и от светлината на петромакса. Гонехме ги от една страна със светлината, те нападаха от другата. Лазеха нахално по главите ни, влизаха безцеремонно във вратовете ни и слизаха до краката ни. Изморихме се да ги гоним. Изневиделица ужасните мравки се явяваха в ушите, хапеха и бягаха. Настръхвахме от болка. Заиграваха сенките от петромакса по стените в камиона и тогава се появяваше друга сянка — пръстът на някого как размазва по ухапаното място капката кръв. Гадни насекоми!