Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Никола направи раздразнена гримаса. Поведението на Октав беше необяснимо. Реши, че два яки удара с касоразбивачески лост по главата на спиритиста биха довели до значителното му подобрение.
— Предполагаше се Октав да напусне града, поне докато се погрижат за нас.
— Ако не се брои, че си е насрочил сеанс във Фонтенон Хаус. Не смятам, че ще го изпусне.
— Във Фонтенон Хаус?
На Никола не понрави леденото предчувствие, което му навя това просто изречение. Фонтенон Хаус бе домът на братовчедката на Кралицата по майчина линия, възрастна жена, чиито амбиции, се изразяваха единствено в това да се показва в обществото, но самата къща се намираше на визуално разстояние от двореца. Беше възможно дори да се намира на ръба на обсега на пазителите на двореца. Идеята Октав да проведе сеанс във Фонтенон Хаус не приличаше на поредния фарс с цел измама, приличаше на самата цел.
— Това говори ли ти нещо? — попита Рейнар, наблюдавайки изражението на Никола.
— Навежда ме на едно доста неприятно предположение. Ти как разбра за това?
— Натъкнах се в Лусод на Мадам Алгрето. Те са поканени. Тя нямала особено желание след онова, което стана в Габрил Хаус, но доколкото разбирам няма голямо право на избор в ангажиментите си, — отвърна Рейнар и изгледа Никола проницателно — Това те тревожи. Защо?
Никола поклати глава. Подозренията му бяха твърде смътни, за да ги изрази с думи. Октав се беше изкачил по обществената стълбица на Виен доста бързо. Братовчедката на Кралицата бе на практика върхът на тази стълбица и от години се носеха слухове за начините, по които тя прекарваше свободното си време. Каза:
— Досега изобщо не мислех, че е налице план. Мислех, че Октав се опитва да прибере каквото може и че този магьосник просто е луд. Но…
— Но това те кара да мислиш по друг начин.
— Да.
Никола забарабани нетърпеливо с пръсти по рамката на прозореца.
— Трябва ни Арисилд. Ако му бях обърнал повече внимание, когато говорихме последния път, навярно…
Рейнар изпсува.
— Не може да се живее така, Ник. Ако аз бях изгорил проклетото писмо от Бран, вместо да го задържа в изблик на сантименталност, ако бях проявил подозрителност, когато видях че е изчезнало, вместо да вдигна безгрижно рамене, малкият глупак щеше още да е жив. И ако изживявах всички тези грешки отново и отново, щях да съм толкова затънал в опиума и самосъжалението, колкото твоят приятел магьосника.
Никола изпухтя и отпърво не отговори, защото много добре знаеше, че беше казал нещо подобно на Арисилд в нощта на последното прояснение на магьосника. От времето, когато се бяха запознали насам, се чудеше дали Рейнар беше обичал младежа, който се беше самоубил, заради злепоставящото писмо. Оттогава беше решил, че не е много вероятно. Но младежът му е бил приятел и Рейнар е чувствал, че е трябвало да го защити и че е отговорен за трагичния му край. Никола смяташе, че доста от странностите на Рейнар прикриваха хипертрофираното му чувство за отговорност. чудя се какво ли прикриват моите странности, помисли Никола. Щеше да е по-добре да не прави предположения. Изрече с неприязън.
— Не се притеснявай точно за това. Ако се отдам на самосъжаление, със сигурност ще направя нещо далеч по бързо и зрелищно, отколкото просто да се пристрастя към опиума.
Това прозвуча много по-сериозно, отколкото бе възнамерявал, затова добави:
— Но първо ще трябва да поискам позволение от Мадлин.
Рейнар изви устни, но не в усмивка, но прие опита за разведряване.
— Удивен съм, че Мадлин се оправя с теб.
— Мадлин… си има свой живот и грижи.
Тази тема може би не бе чак толкова безобидна.
— Да, за твой късмет, защото това я прави забележително толерантна спрямо някои аспекти на твоята душевност, които лично мен със сигурност щяха да ме накарат да ти разбия главата в най-близката стена.
— Като видиш баба й, ще се сетиш защо й е надебеляла кожата.
Когато каретата им наближи градския затвор, Никола не видя никакви следи от вълненията, които бе споменал Рейнар. Улиците на Виен изглеждаха оживени както винаги и толкова спокойни, колкото изобщо можеха да бъдат. Сигурен беше, че разрушенията на площад „Забрава“, нанесени от Изпратеното бяха развълнували донякъде духовете, но Виен имаше дълга история и беше виждала далеч по-страшни неща.
Тогава каретата отмина Министерството на Финансите и навлезе в площад „Съдебен“.
Затворът заемаше едната цяла страна на просторния открит площад. Стените му бяха от тъмен, покрит с петна камък, беше на няколко етажа и свързваше шест огромни назъбени кули. Навремето бил укрепление към стената на стария град и местата на многобройните врати, запълнени с по-нов камък, все още си личаха. Във вътрешността на високите стени, всъщност няколко съвсем отделни сгради с двор по средата образували затвора, но преди няколко десетилетия те били свързани помежду си и дворът бил закрит с покрив. Никола беше влизал вътре преди години, когато за пръв път разкри някои от криминалните деяния на Конт Монтес. Беше открил, че едно брутално убийство, потресло Виен, в действителност бе извършено от двама наемници на Монтес. човекът, когото пратили в затвора заради това просто се оказал на неподходящото място в неподходящото време и бил натопен от истинските извършители. Никола не разполагаше с никакви доказателства и с почти никаква вяра във виенското правосъдие, затова беше предприел стъпки, за да освободи невинния човек. Точно тогава се бе запознал с Крак.