Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Никола остави мантията на закачалката в приемната на иконома и влезе през тапицираната врата за прислугата, която го изведе в предния хол. Къщата беше красива и отвътре. Холът бе изпълнен с мека светлина от дузината или повече тесни прозорци над входната врата, етажерките и сгъваемите маси бяха от полирано палисандрово дърво, скъпите тъкани килими бяха от планините. Но Роан винаги бе имал изискан вкус, дори когато бе декан, живеещ в една къщурка зад Палатата на Аптекарската Гилдия. Звездата му май изгря бързо, помисли Никола. А въпреки привидния си покой, Лодун бе свят на конкуренция, особено за магьосниците. Никола влезе в няколко приемни, но в тях нямаше никой, след което чу гласове и се отправи към тях в големия салон в края на хола.
Там имаше групичка мъже, които тъкмо излизаха от стаята отзад и разговаряха приятелски. Всички бяха на възраст, облечени или в преподавателски тоги или в безупречни двуредни костюми. Едно от нещата, които Никола откри по време на сутрешното си разузнаване беше, че този следобед Роан дава прием за неколцина уважавани мъже от града и университета; радваше се да види, че информаторът му не е сгрешил.
— Учителю Роан, — каза тихо Никола.
Възрастният мъж се обърна сепнато. Лицето му, слабо и аскетично, с дълбоки бръчки и бледо от твърде многото време, прекарано в слабо осветени стаи, се промени, когато позна новодошлия. Тази промяна каза на Никола всичко, което искаше да узнае. Роан каза:
— Не знаех, че си тук.
Почти заекваше, сякаш се чувстваше виновен, че е забравил за посещението му, макар че трябваше да е наясно, че икономът не беше приемал Никола, за което в противен случай щеше да е информиран. Ако беше настръхнал от раздразнение при вида на подобна невъзпитана наглост и бе настоявал да разбере защо не е влязъл през предната врата като джентълмен, щеше да е по-убедителен. Никола се усмихна.
— Какво не знаеше: че съм в града или че изобщо съм между живите?
Роан присви очи сякаш подозираше, че го подиграват, обаче без да е сигурен за какво, но каза:
— Искаш да говориш с мене ли? В момента съм зает.
Гласът му бе охладнял. След секунди самообладанието му щеше да се възвърне достатъчно, за да му позволи да се освободи от пришелеца без излишен шум.
Никола пристъпи към масата, с ръце в джобовете и нарочно прикова поглед в очите на Роан.
— Исках да те питам нещо за делата на Едуар в Лодун. Ти свърши толкова прекрасна работа като ги запази заради мен, когато бях по-млад, че си помислих, че би могъл да ми помогнеш и сега.
Старецът вдигна поглед и се обърна към другите мъже с едва доловимо колебание.
— Извинете ме джентълмени. Задължение към стар приятел…
Другите мъже го увериха, че, естествено, въобще не е проблем и Никола последва Роан в кабинета му без да чака покана. Бяха го видели Ректорът на Доар Хол, трима декани от медицинския колеж и Лорд Кмета на Лодун, като нито един от тях не бе магьосник-колега на Роан. Ако Роан искаше да го убие, нямаше да може да го стори този следобед и в дома си.
Кабинетът беше просторен, стените бяха с тапети от рипсена коприна и покрай тях стояха наредени библиотечни шкафове със стъклени витрини, лакиран шкаф за карти и множество бюстове на класици на изваяни пиедестали. Над мраморната полица на камината имаше пейзаж от Ситар, което бе сигурен признак, че Роан не страда от недостиг на финансови средства.
Роан отиде до бюрото и седна зад него, сякаш Никола беше студент, привикан, за да бъде скастрен, не особено дружески жест спрямо сина на стар приятел. Каза:
— Надявам се, че няма да отнеме много време. Както видя, аз…
— Има само едно нещо, което все още наистина искам да разбера; останалото е любопитство — прекъсна го Никола. Даде на стареца секунда време. — Материалът, който си дал на Доктор Октав. Откъде се взе той? От лабораторията на Едуар ли го взе?
Роан въздъхна.
— Не съм, го откраднал, ако намекваш за това — Той се наведе и потри основата на носа си. — Някои от записките бяха на Едуар, други бяха мои. — Той вдигна уморено глава. — Сферата беше моя. Едуар я конструира, а аз измислих заклинанията.
Никола не си позволи да промени изражението си и продължи да стиска револвера в джоба си. Можеше да е номер. Признавай без колебание онова, което вече знаеш, че не можеш да скриеш и удряй веднага щом сваля гарда. Спомни си натрапчиво познатия почерк на парчетата хартия, които бяха намерили във Валент Хаус; май беше на Роан. Изрече с измамно благ глас:
— Не знаех, че си работил с Едуар. Ти каза…
— Казах, че не одобрявам. Казах, че онова, което прави е безсмислено.