Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
Не, не искам да си помислям. Трябва да успея. На всяка цена… Телефонът ми звъни и аз трепвам. Толкова съм нервна.
— Ало?
— Лекси? — прозвучава тънко гласче. — Ейми се обажда. Свободна ли си?
— Ейми? — чудя се аз. — Здрасти! Всъщност тръгнала съм…
— Имам неприятности — прекъсва ме тя. — Трябва да дойдеш. Моля те.
— Неприятности ли? — хваща ме страх. — Какви неприятности?
— Моля те, ела — гласът й трепери. — В Нотинг Хил съм.
— Нотинг Хил ли? Не си ли на училище?
— Чакай малко. — Очевидно покрива телефона с ръка, но я чувам да казва: — Говоря с голямата си сестра, разбра ли? Тя ще дойде. — След това отново заговаря с мен: — Моля те, Лекси. Моля те, ела. Да знаеш как съм се накиснала.
Никога не съм чувала Ейми да говори по този начин. Стори ми се отчаяна.
— Какво си направила? — Мислите ми препускат. Опитвам се да си обясня в какво се е забъркала. Наркотици? Лихвари?
— На ъгъла на Ландброук Гроув и Кензингтън Гардънс съм. Колко време ти трябва, за да дойдеш?
— Ейми… — стискам глава с две ръце. — Не мога да дойда веднага! Имам съвещание. Много е важно. Не можеш ли да позвъниш на мама?
— Не! — изкрещява паникьосана тя. — Лекси, ти каза да ти звъня, когато имам нужда от теб, че си голямата ми сестра, че ще се погрижиш за мен.
— Не съм казала, че… Имам презентация… — млъквам, защото усещам колко глупаво звучи. — Виж, всеки друг път…
— Добре — гласът й неочаквано изтънява. Звучи така, сякаш отново е на десет. — Върви на съвещанието. Не се притеснявай.
Чувството за вина ще ме разкъса. Не знам какво да направя. Не можа ли да звънне снощи? Защо избра минутата, в която трябва да съм някъде другаде?
— Ейми просто ми кажи какво се е случило.
— Няма значение. Върви си на съвещанието. Извинявай за безпокойството.
— Я престани! Остави ме да помисля за момент. — Поглеждам през прозореца. Стресът ме притиска и не знам какво да направя. Остават още четирийсет и пет минути до съвещанието. Нямам време, наистина нямам.
Може и да успея, ако тръгна веднага. На десет минути съм от Нотинг Хил.
Не мога да рискувам да закъснея за съвещанието. Просто не мога…
В същия момент чувам, че при нея звъни телефон и заговаря мъжки глас. Започва да крещи. Зяпвам телефона и усещам как се вледенявам. Не мога да оставя малката си сестра в беда. Ами ако се е забъркала с някоя улична банда. Ами ако са я набили?
— Стой там, Ейми — решавам аз. — Ще дойда. — Навеждам се към шофьора и чукам на разделителното стъкло. — Трябва първо да минем през Нотинг Хил. Колкото е възможно по-бързо, ако обичате.
Той се насочва към Ландброук Гроув, аз оставам приведена напред и се взирам отчаяно през прозореца с надеждата да зърна Ейми… И в следващия момент мярвам полицейски патрул на ъгъла на Кензингтън Гардънс.
Сърцето ми спира. Закъсняла съм. Простреляли са я. Наръгали са я с нож.
Отмаляла от ужас, подхвърлям няколко банкноти на шофьора и слизам от таксито. Пред полицейската кола се е събрала цяла тълпа и не мога да видя какво става, защото всички надничат и бъбрят оживено. Тъпи сеирджии.
— Извинете — гласът ми очевидно не работи нормално. — Там е сестра ми, пуснете ме да мина… — Сама не знам как успявам да си проправя път между анораците и дънковите якета и се приготвям за онова, което ме очаква…
Ето я и Ейми. Нито е простреляна, нито е наръгана с нож. Седнала е на една стена, нахлупила полицейска шапка, и се оглежда доволно.
— Лекси! — Ейми се обръща към полицая до нея. — Ето я. Нали ви казах, че ще дойде.
— Какво става? — питам аз, този път отмаляла от облекчение. — Мислех, че имаш неприятности!
— Това сестра ти ли е? — пита полицаят. Той е як русоляв мъж, с едри ръце, обсипани с лунички. Пише нещо в бележника си.
— Ами… да. — Сърцето ми се свива. Да не би да е крала или нещо такова? — Какво е станало?
— Страхувам се, че младата госпожица е загазила. Възползва се от наивните туристи. Доста хора е разгневила — той посочва тълпата. — Това няма нищо общо с теб, нали?
— Не! Не, разбира се! Дори не знам за какво става дума.
— Обиколка на знаменитостите. — Той ми подава листче, извил вежди до средата на челото. — Ако мога така да се изразя.
Прочитам листовката, принтирана в яркожълто на скапан принтер.