Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Татко. — Тя заклати глава.
— Там имат страхотна програма. Моето управление използва главния им психолог.
— Татко — вече по-строго изрече Рут през стиснати зъби. — Ще развалиш всичко.
— Защо? — настоя той, подтикван от собствените си чувства, от страховете си. — Защо не?
— Защото — изсъска тя и яростно загаси цигарата си. — Аз не съм дете, което трябва да бъде наблюдавано от мама и татко.
— Че аз и не съм казал такова нещо.
— Точно това имаш предвид.
— Ти не разбираш опасностите.
— Какви опасности?
— Сляпа ли беше през последните три дни?
— Не, не съм била сляпа, татко. — Сега тя се наведе към него с горящи очи. — Изобщо не бях сляпа. Ти се опита да се отнасяш с мен като с дете през цялото време. Ти се ядосваше всеки път, когато се опитвах да помогна.
— Не е вярно — поклати глава Бени. — Ти не разбираш. — Нямаше как да й обясни предчувствията си. Не можеше да й съобщи достатъчно факти, за да я накара да го разбере.
— Напротив, разбираш — повиши глас Рут. — Аз мисля, че ти ревнуваш. Не можеш да понесеш да се състезавам с теб като равна.
— Глупости — плесна по масата Бени. Приборите подскочиха.
Сервитьорката се вмъкна сред спора им и постави питието на Рут до ръката й. Рут грабна чашата и отпи голяма глътка.
— Боя се, че не са глупости — изрече тя с високомерието на психолог.
— Рути — опита отново Бени, без да обръща внимание на намръщването й, когато чу детското си галено име. — Тревожа се единствено за теб. Можеш да го наречеш драма, ако искаш, но тук вилнее една много опасна жена. Тя ме познава добре, а може да заплаши и теб.
— О, стига! — изсмя се подигравателно Рут. — Движа се из Ню Йорк от години и ти никога не си се тревожил от това! — Повишеният й тон накара няколко от останалите посетители да извърнат глави. Езикът им беше непознат, но кавгата си е кавга на всички езици.
Бени се облегна и наведе глава.
— Напротив, тревожил съм се — прошепна той, а останалото признание изрече само в ума си. „Винаги съм умирал от страх за теб. Винаги. И това ще продължи, докато съм жив. Всеки ден. От мига, когато се роди.“
Внезапно той осъзна собствената си грубост. Как бързо и невнимателно беше откъснал коричката от започналата да зараства рана. „Трябва да сме пълни глупаци — помисли той, — за да мечтаем, че някога ще постигнем мир, щом като аз не мога да поддържам и тридневно примирие със собствената си дъщеря.“ Какво му дава право да бъде толкова проклето нахален? Каква психическа несигурност го кара да се бори да командва, да контролира, да заема постове, където винаги последната дума ще е неговата? Каква е тази негова подлост спрямо Рут, че се опитва да я изплаши като някаква безпомощна некадърница? Просто трябваше да й каже: „Боя се за теб. Обичам те и се страхувам от опасности, които не бих могъл да отстраня. Но ти си голяма, умна и практична жена и затова се доверявам на преценката ти.“
Срамът накара лицето му да се изчерви. Би се извинил още веднъж, макар да прозвучи глупаво. Той вдигна очи да я погледне и моментално се окуражи, като видя усмивката върху устните й. Но тя не гледаше него.
Детектив Майкъл О’Донован приближаваше към тях. Високият американец явно не беше дошъл по служба, облечен в черно поло, сини джинси и вълнено яке със зелени кожени ръкави. Бени веднага разбра значението на това облекло и оптимизмът му отстъпи пред тъмно недоволство от намесата.
О’Донован се приближи до масата, като избягваше да гледа Рут в очите.
— Полковник — каза той и протегна ръка през масата.
Бени с нежелание я пое, като без да иска бутна чашата си, която се наклони. О’Донован я хвана бързо с лявата си ръка.
— За малко — скромно каза детективът и дръпна стол.
— Добри рефлекси — поздрави го с усмивка Рут.
— Ама не съвсем — измърмори Бени на иврит, а Рут му хвърли такъв поглед, че ако имаше коса на главата си, сигурно щеше да окапе.
— Здравей — весело я поздрави О’Донован. Беше усетил хладната атмосфера и се опита да не я забелязва.
— Здравей — отговори му тя.
Бени наблюдаваше как погледите им се срещнаха. Беше в състояние да различи скрития подтекст във всеки поздрав, но този беше като отворена книга.
— Желаете ли нещо за пиене, господине? — попита сервитьорката, моментално застанала до рамото на детектива.
О’Донован посочи чашата на Рут.
— Какво е това?
— Джин с тоник — каза тя.
— Същото и за мен.
Бени усети стомаха си да се свива.
— Е, полковник — наведе се към него О’Донован. — Съжалявам, че трябва да заминеш по-рано.