Третата ръка на Бога

— Много съжалявам, Рути. — Бени се подготви, сигурен, че тя ще му се разсърди заради ненавременното заминаване. — Искаше ми се да мога…

Тя постави длан върху юмрука му и го прекъсна с усмивка.

— Няма нищо, татко. Наистина. — Забеляза цигарите му и измъкна една от пакета. — Знаеш, че през изминалите три дни прекарахме заедно повече време, отколкото през последните пет години.

Бени кимна и затаи дъх като обвиняем, когато председателят на съдебните заседатели става, за да съобщи присъдата.

— Беше много хубаво — блеснаха очите на Рут към него. — Много по-хубаво, отколкото можех да очаквам.

Той изпита силно желание да стане и да притисне дъщеря си в прегръдка. Но остана на мястото си, изненадан от нейното великодушие.

Тя запали цигарата, облегна се и издуха дима.

— Аххх — въздъхна с удоволствие. — Екстра.

Бени се усмихна.

— Е, много ли работа свърши днес? — попита той, решил да поддържа приятелската атмосфера.

— Написах си домашните като добро момиче. — Тя се понаведе и премести една бяла книжна торбичка за покупки към него. — Вътре има парфюм за мама. А на Йош и Амос съм им купила талисманчета за армията. Да не я забравиш на някое летище.

— Няма.

— Също така съм ти сложила копие от черновата на дипломната ми работа. — После добави със самоирония: — Може да ти помогне да заспиш в самолета.

— Глупости. Ще бъда очарован. Благодаря.

Тя сви рамене и отмести поглед.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — предложи й Бени.

Тя се извърна с колебание в очите си.

— Мислех, че трябва да тръгваш.

— Ами да…

— Няма нищо — бързо го прекъсна тя. — Ще хапна нещо по-късно.

Той усети някакво притеснение в гласа й, някакво въздържание. Но не настоя.

— Щях да хвана нощния полет към дома, но трябва да прескоча до Вашингтон.

— Наистина ли? А какво става? Нещо ново от нея?

— Не. — Никак не му се искаше да говорят за Мартина. — И да ти кажа право, наистина много съжалявам, че няма да можем да вечеряме заедно.

— О, престани, татко. Извиняваш се за втори път в рамките на две минути. Това направо ме плаши.

Бени се подчини и се насили да се усмихне. Наблюдаваше дъщеря си, която гледаше към мълчаливия телевизионен екран. Защо е толкова мила? Къде е ядът й, детинските обвинения? По-удобно му беше, когато тя изразяваше онези чувства вместо това странно добродушие към ранното му заминаване. Като че ли нямаше търпение да го изпрати.

— Рути? — с внезапна веселост каза той и бутна чинията си настрани. Скръсти ръце и се приведе напред.

— Да?

— Какво ще кажеш да тръгнеш с мен?

Над носа й се появи лека бръчка.

— За Вашингтон ли?

— Не — ухили се той. — За дома.

— Сега не мога да си взема ваканция, татко. На средата на…

— Не за ваканция — каза Бени, все още понесен върху вълната на внезапния си оптимизъм. — Говоря за постоянно.

Рут бавно се облегна. Гледаше го, като че ли е видяла косми върху езика му.

— Не, наистина — продължи Бени, без да забележи предупредителния сигнал. — Можеш да се прехвърлиш в йерусалимския университет. Ще ти наемем отделен апартамент.