Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Веднъж или два пъти, както се бе случвало в Лондон, ми се стори, че го виждам. Зървах го за секунда — лицето му изглеждаше все така болнаво жълто и излъчваше светлина. Нямах чувството, което би трябвало да имам, че наблизо се намира същество като мен. Освен това знаех, че пашата е мъртъв. Започнах да разпитвам Полидори за дейността на мозъка, халюцинациите и същността на сънищата. Теориите му отново се оказаха дръзки и дълбоки. Както ми каза, бил защитил докторат върху сомнамбулизма. Предложи ми да ме хипнотизира. Аз се разсмях, но се съгласих. Смъртните очи на Полидори обаче не можаха да надвият моите. Стана точно обратното — аз завладях неговия ум. Явявайки се в сънищата му, му прошепнах да се откаже от поезията и да се отнася към своя работодател с дължимото уважение. Когато се събуди, Полидори дълго ми се сърди. „По дяволите“, измърмори той, „вие държите да ме командвате дори в подсъзнанието ми.“ През целия ден той не каза нищо повече. Напротив — нарочно седя и работи над своята трагедия.

По това време вече се намирахме в Брюксел. Държах да разгледам бойните полета на Ватерлоо, където преди година се бе водила великата битка. На сутринта след като се разсърди, настроението на Полидори се бе подобрило достатъчно, за да ме придружи. „Милорд, вярно ли е, че искате да се прочуете като Наполеон на римите?“ попита той, докато напускахме града.

„Така ме наричат някои хора“, отвърнах аз и го погледнах. „Защо, Полидори? Затова ли си тръгнал с мен сега? Да ме видиш на Ватерлоо?“

Полидори леко кимна. „Разбира се, милорд, аз вярвам, че вие от много време сте ненадминат като поет. Мисля…“ — той се изкашля. — „Не! Вярвам, че моята трагедия може да се окаже вашият Уелингтън11.“

Отново се разсмях, но не казах нищо — вече надушвах мирис на стара кръв. Препуснах напред. Пред очите ми леко нагънатите хълмове изглеждаха тихи и пусти. Наистина, поех отново въздух, уханието на смъртта се усещаше силно във въздуха. „Тук ли е водена битката?“ обърнах се към водача. Той кимна. Огледах се, после препуснах напред. От копитата на коня ми хвърчеше сякаш напоена с кръв кал. Стигнах до мястото, където Наполеон бе пренощувал в нощта преди фаталното поражение. Седях върху седлото и оглеждах осеяното с черепи поле.

Нивите с жито се полюляваха от лекия бриз. Почти дочувах как си шепнат моето име. Усетих, че ме обзема странна лекота и продължих напред, опитвайки се да се отърся от нея. В този момент видях, че все повече и повече затъвам в калта. Препуснах към една ивица с трева. Калта продължаваше да блика. Погледнах надолу. Тревата се оцвети в червено. Където и да минеше коня ми, от земята извираха мехури от кръв.

Огледах се. Бях сам. От моите спътници нямаше и следа. Небето изведнъж стана червено и притъмня. Звуците бяха изчезнали — птиците, насекомите, шумоленето на житото. Тишината, също като небето, бе мъртва и студена. По цялото ширнало се поле не се забелязваше никакво живо същество.