Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— Несъмнено.
— По дяволите, съжалявам.
— Грешката не е твоя. Знам, че е трябвало да му докладваш.
— Трябва да те попитам за оръжието ти — колебливо започна той. — Нали не притежаваш пистолет двайсет и втори калибър?
— Ти знаеш всичко по въпроса. Имам „Ругер“ и „Смит и Уесън“. И ако ти съобщиш това на майор Кънингъм, в рамките на един час ще го чуя по радиото.
— Докторке, той иска да дадеш оръжието си за лабораторна експертиза.
За миг си помислих, че Марино се шегува.
— Той смята, че би трябвало да се съгласиш да дадеш револверите си за проверка — добави Марино. — Мисли, че е добра идея веднага да покажем, че куршумите, намерени в труповете на Сюзън, Еди Хийт и Донахю, не са били изстреляни от твоите револвери.
— Обясни ли на майора, че моите револвери са трийсет и осми калибър? — ядосано попитах аз.
— Да.
— И той знае, че куршуми двайсет и втори калибър са били извадени от труповете?
— Да. Сто пъти му го повторих.
— Е, попитай го от мое име дали не знае за някакво устройство, което би позволило да използваш двайсет и два калиброви патрони за стрелба с трийсет и осем калибров револвер. Ако знае за такова нещо, трябва да напише доклад за него и да го представи на следващото събрание на Американската академия на юридическите науки.
— Сигурен съм, че всъщност не искаш да му го кажа.
— Това не е нищо друго освен политика. Номера за пред публиката. Абсурдно е.
Марино мълчеше.
— Виж какво — хладно рекох аз, — не съм нарушила законите. И нямам намерение да предоставя нито финансовите си сметки, нито оръжието си на когото и да било, преди да съм се посъветвала с адвокат. Разбирам, че ти трябва да вършиш работата си и аз бих искала това. Но бих искала и мен да оставят на мира, за да мога да върша моята работа. Долу ме чакат три случая, а Фийлдинг отиде в съда.
Но не ме оставиха на мира и това стана ясно след малко, когато Роуз влезе в кабинета ми. Лицето й беше бледо, а очите й ме гледаха уплашено.
— Губернаторът иска да ви види — каза тя.
— Кога? — попитах и усетих как сърцето ми се преобърна.
— В девет.
Вече беше девет без двайсет.
— Роуз, какво иска той?
— Човекът, който се обади, нищо не каза.
Взех палтото и чадъра си и излязох навън под зимния дъжд, който започваше да се заледява по улицата. Докато бързах в дъжда, се опитах да си спомня кога за последен път бях разговаряла с губернатора Джо Норинг и реших, че е било преди около година, на един официален прием във Върджинския музей. Той беше републиканец, протестант и бе завършил правния факултет на Върджинския университет. Аз бях италианка, католичка, родена в Маями, завършила образованието си на Север. В сърцето си бях привърженичка на демократите.
Щатският Капитолий се намира на хълма Шокхо и е заобиколен с декоративна желязна ограда, издигната в началото на деветнайсети век, за да не влиза добитъкът. Бялата тухлена сграда, проектирана от Джеферсън, е типична за архитектурата от онова време — чистата симетрия на корнизите и гладките колони се съчетава с йонийските капители, вдъхновени от римските кули. От двете страни на гранитните площадки на стълбището са подредени пейки и докато вледеняващият дъжд безжалостно се лееше, аз си спомних за твърдото решение, което вземах всяка пролет, да изоставя бюрото си в обедната почивка и да дойда да седна тук на слънце. Но все още не бях го направила. Безброй дни от моя живот бяха пропилени в затворени помещения без прозорци и с изкуствено осветление, които нямаха нищо общо с архитектурните канони.
Вътре открих дамската тоалетна и се опитах да възвърна самочувствието си. Макар че се постарах доста с четчицата и червилото, огледалото не ми показа нищо утешително. Наплескана и несигурна, аз се качих в асансьора и се отправих към горния край на ротондата, където предишните губернатори строго се взират в теб от маслените си портрети, два етажа над мраморната статуя на Джордж Уошингтън. Около южната стена се тълпяха журналисти с бележници, камери и микрофони. Не се досетих, че аз съм набелязаната жертва, докато не видях, че подпират видеокамерите на раменете си, изваждат микрофоните като шпаги, а „светкавиците“ започват да тракат като автоматични пушки.
— Защо не искате да позволите достъп до банковите си сметки?
— Доктор Скарпета…
— Дадохте ли пари на Сюзън Стори?
— Доктор…
— Истина ли е, че от офиса ви са изчезнали документи?
Те ме обсипваха със своите обвинения и въпроси, а аз бях съсредоточила вниманието си право напред, мислите ми сякаш бяха парализирани. Микрофони се завираха под брадичката ми, тела се притискаха към мен, „светкавици“ ослепяваха очите ми. Измина цяла вечност, докато успях да се добера до тежката махагонова врата и да се гмурна в аристократичната тишина зад нея.