Жестоко и необичайно

Луси изля остатъка от лимонадата си в тревата, стана и започна да се протяга.

— Бентън, ще трябва да си помисля. В моята служба всичко е с главата надолу. Дай ми малко време да намеря нов асистент и нов административен секретар и нещата да потръгнат. Кога трябва да ти отговоря?

— До март.

— Добре. Луси те поздравява.

Когато оставих слушалката, Луси ме погледна предизвикателно.

— Защо приказваш неща, които не са верни? Не съм казала, че го поздравявам.

— Но ужасно ти се искаше. — Станах от стола. — Личеше си по лицето ти.

— Кейти? — Майка ми отново се появи на кухненския прозорец. — Наистина трябва да дойдеш. Цял следобед си навън. Сети ли се да се намажеш с нещо против изгаряне?

— Ние сме на сянка, бабче — извика Луси. — Я виж къде е големият фикус.

— Майка ти кога каза, че ще дойде? — обърна се моята майка към внучката си.

— Щом с оня… Как му беше името, престанат да се чукат, веднага ще дойдат.

Лицето на майка ми изчезна от прозореца и отново се чу как водата шурти в умивалника.

— Луси! — прошепнах аз.

Тя се прозя и се разходи до другия край на двора, за да улови последните изплъзващи се лъчи на слънцето. Обърна лице към слънцето и затвори очи.

— Ти ще го направиш, нали, лельо Кей? — каза тя.

— Кое?

— Онова, за което те помоли мистър Уесли, каквото и да е то.

Започнах да прибирам шахматните фигури в кутията.

— Мълчанието ти е много красноречиво — добави племенницата ми. — Познавам те. Ще го направиш.

— Хайде — рекох аз — да вървим да донесем виното.