Луната е наставница сурова

— Събуди се, Мануел! Събуди се, Мануел!

— О, я млъквай! — излаях. — Напъхай си това в мръсния задник!

Записът продължаваше и аз престанах да му обръщам внимание. Къде беше този смрадлив ключ за осветлението? Не, не ви отнема цял век да стигнете с 3G скоростта за напускане на лунната орбита, просто така ви се струва. Осемдесет и две секунди, ама в подобен момент човешката нервна система отчита всеки миг. Три G е осемнайсет мрачни пъти повече, отколкото трябва да тежи един лунатик.

Тогава открих, че ония вакуумирани тикви не са ми сложили ръката на мястото. Имаше някаква глупашка причина да ми я свалят, когато ме събличаха за подготовката, но аз бях претъпкан с хапчета „не се тревожи“ и „хайде да спим“ и не протестирах. Да, гнусният ключ бе отляво, а ръкавът на моя скафандър се каза празен.

Следващите десет години уплътних в опити да разкопчая ремъците с една ръка, после изкарах втора двайсетгодишна присъда, плувайки на тъмно, докато отново намеря вдлъбнатината, разбера къде беше мястото за главата и оттам да напипам ключа. Във всяка посока тази дупка нямаше повече от два метра. В безтегловност и плътен мрак излезе, че е по-голяма и от Стария купол. Е, вече разполагахме със светлина.

(И не ме питайте защо в тоя ковчег липсваха поне три осветителни системи, действащи през цялото време. Вероятно по навик. Всяка такава система си има ключ, нали тъй? Направиха нещото за два дни, трябваше да съм благодарен, че въобще можах да запаля лампите.)

Щом се сдобихме със светло, кабинката се сви до истинските си притискащи отвсякъде размери, че и даже десетина процента по-малка, а аз се взрях в Проф.

Наглед беше умрял. При него май нямаше за какво да се захванеш. Завидях му, но сега от мен се очакваше да проверя пулса, дишането и другото, в случай че не е извадил късмет и още се разправя с подобни неприятности. Пак се натъкнах на пречка и не защото бях еднорък. Както обикновено, преди товаренето зърното бе изсушено и подложено на нулево налягане, обаче нашата килийка не следваше да се лишава от него — е, без удобства, само резервоар с въздух. Предполагахме, че скафандрите ще се справят с основните ни нужди като дишането и прочие през двата дни. Но забележете: и най-добрият скафандър е по-удобен при налягане, отколкото във вакуум, освен това ми трябваше достъп до моя пациент.

Нямах. Не беше нужно да си отварям шлема, за да се уверя, че стоманената консерва не остана херметична. Знаех го на момента, по инстинкт, от собственото си състояние. О, носех и лекарства за Проф, стимулатори на сърдечната дейност и така нататък. Бяха в устойчиви ампули и можех да му ги бодна през екипа. Ама как да проверя сърцето и дишането му? Скафандърът му бе от най-евтините, продаваха ги на лунатици, които рядко излизаха от зайчарниците. Затова нямаше външни датчици.