Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Към 3.00 се чудех колко ли още ще устискаме, а някой донесе бележка на Проф. Той я прочете, прасна с чукчето и кимна:
— Адам Селене моли за вашето внимание. Прав ли съм, че приемате единодушно?
И така, екранът зад подиума светна отново. Адам им каза, че слушал дискусиите и се зарадвал на обмислената и съзидателна критика. Но възможно ли било да предложи нещо? Защо да не признаем, че всеки написан текст страда от недостатъци? Ако като цяло тази Декларация удовлетворява стремежите им, защо пък не оставят за друг ден довеждането й до съвършенство, а да я гласуват в сегашния вид?
— Почитаеми председателю, внасям това предложение за гласуване.
Съгласиха се с мощен рев. Проф попита:
— Има ли възражения? — и зачака с вдигната ръка.
Мъжът, дето говореше преди намесата на Адам Селене, измънка:
— Ами… пак си мисля, че онзи принцип не е ясен, но нека остане така.
Проф стовари чукчето.
— Приема се!
Наредихме се един след друг и сложихме подписите на голям свитък, който „бил изпратен от офиса на Адам“ — открих горе и неговия параф. Аз ударих завъртулките след Хейзъл; детето вече можеше да пише, макар че четеше трудничко. Подписът бе колеблив, обаче го надраска нашироко и с гордост. Другарят Клейтън постави нелегалното си име, после истинското с ясни букви и завърши с японски йероглифи: три картинки, подредени вертикално. Двама съратници туриха кръстосани чертички, удостовериха ги свидетели. Всички водачи на организацията бяха там онази нощ (или утро), всички подписаха, бяха останали и около дузина от дърдорковците. Е, те също се отбелязваха за място в историята. А с това заложиха „своя живот, своето богатство и своята свещена чест“.
Докато опашката се точеше бавно и хората си бъбреха, Проф пак удари с чука, за да привлече вниманието:
— Моля за доброволци, които ще участват в опасна мисия. Декларацията ще бъде излъчена по съобщителните канали… но трябва да бъде представена лично във Федерираните нации на Земята.
Шумът замря. Проф ме гледаше. Преглътнах и казах:
— Аз съм доброволец.
Уайо откликна като ехо:
— И аз.
После малката Хейзъл Мийд:
— Аз също!
След миг викнаха десетина, от Фин Нилсен до господин Неясен принцип (оказа се добро човече, ако не броим манийката му). Професорът си записваше имената и промърмори, че щял да се обади, когато се уреди въпросът с кораба.
Дръпнах го настрана и му рекох:
— Виж какво, Проф, да не си преуморен, та вече пропускаш? Нали знаеш, че отмениха полета за седми юли? А сега приказват да ни ударят едно ембарго. Следващият кораб, който се вдигне за Луната, ще бъде военен. Как смяташ да пътуваме? Като затворници ли?
— О, няма да използваме услугите на техния космически транспорт.
— Е? Наш ли ще си правим? Да имаш представа колко време е нужно? Ако въобще ни е по силите, в което се съмнявам.
— Мануел, Майк каза, че е наложително и е измислил начин да стане.
Знаех, че Майк казваше това. Той разгледа отново проблема, щом научихме, че изобретателните момчета в обсерваторията „Ричардсън“ са пуснали послание до вкъщи — сега ни даваше шанс само едно от петдесет и три… и отиването на Проф до Земята беше жизнено необходимо. Но не съм човек, който си блъска главата над невъзможното. Прекарах деня в труд, за да крепя и този един шанс от петдесет и три.
— Майк ще осигури кораба — продължи Де ла Пас. — Завършил е проекта и по него вече се работи.
— Тъй ли? Че кога Майк е станал инженер?
— А не е ли? — отвърна Проф.
Тъкмо да отговоря, и си затворих устата. Компютърът нямаше титли и звания. Просто разбираше от инженерство повече от всеки човек. Както беше с пиесите на Шекспир, гатанките, астрономията, каквото се сетите.
— Обясни ми.
— Мануел, ние отиваме на Земята като товар зърно.
— Какво? Кои сме тези ние?
— Ти и аз. Другите доброволци са само за украса.
— Чуй ме, Проф. Вече блокирах. Бъхтах се здраво, когато цялата история изглеждаше пълна глупост. Носих тежести — и сега са върху мен — заради евентуалната нужда да отлетя за онова гнусно място. Но се уговорихме да ида там в кораб с поне един пилот киборг, който да ме приземи безопасно. Не съм се съгласявал да се правя на метеорит.
Той каза:
— Така да бъде, Мануел. Винаги съм изповядвал свободата на избора. Ще отиде твоят заместник.