Нови хиляда и една нощ

— Ей богу — забеляза водачът му, — нямаше време за губене. Отиде ли си Макгайр, или вие изсвирихте?

— Макгайр си отиде — отговори Челънър. В тоя момент водачът драсна кибрит.

— Аха — рече той, — няма да го бъде. Не бива да се явявате по улиците в такъв вид. Почакайте тук, без да вдигате шум, ще ви донеса нещо прилично.

Когато човекът, който така грубо бе обърнал внимание на външността му, си излезе, Челънър започна да оглежда тъжно жалкото състояние на премяната си. Шапката му бе изчезнала, панталонът му жестоко изподран, а най-хубавата част от опашката на много елегантния му редингот — останала да виси по железните орнаменти на прозореца. Докато успее да направи равносметка на тези щети, домакинът му влезе отново в помещението и без да пророни дума, се залови да навлича на изтънчения и придирчив Челънър дълго и широко горно палто от най-евтина материя и ушито така нескопосно и неелегантно, че като го гледаше, сърцето му се късаше. Венец и завършек на това унижаващо достойнството облекло беше мека шапка — тиролски тип, с няколко номера по-малка. В друго време Челънър просто би отказал да се яви пред хората така пременен, но желанието да избяга от Глазгоу сега го бе изцяло завладяло и не го напускаше. Като хвърли страдалчески поглед към нашарения с точици гръб на новото си палто, той запита колко дължи за тази дреха. Човекът го успокои, че всички разноски ще се покрият лесно от средствата, с които разполага, и го помоли да не губи време, а да се измъква час по-скоро от тоя квартал.

Младежът охотно прие съвета. С присъщата си учтивост той благодари на човека, похвали го, че има такъв вкус към палта, и като го остави малко сконфузен от тези думи и от начина, по който бяха изказани, побърза да изскочи в грейналия от лампи град. Когато след много заобикалки стигна гарата, последният влак бе заминал. Не смееше да се яви така облечен в никоя почтена странноприемница, убеден, че дори и в по-скромен хан с непривлекателната си външност щеше да направи впечатление, а можеше да стане и обект на присмех и подозрение.. Така че волю-неволю трябваше да прекара печалните и безинтересни часове на цяла една нощ измервайки улиците на Глазгоу, без вечеря, посмешище за всички, които го видеха, и да чака утрото, наистина с надежда, но с непреодолими опасения и най-вече изпълнен с дълбоко чувство, че се държи глупаво и безхарактерно. Можем да си представим как кълнеше, като си спомнеше за прекрасната разказвачка от Хайд парк; смехът й при раздялата звучеше непрестанно в ушите му с язвителна насмешка, а когато мисълта му успееше да се откъсне от главната виновница за сегашния му хал, то беше, за да излее яда си на Съмърсет и попрището на детектив-любител. Когато настъпи денят, намери една скромна млекарница да утоли глада си. До заминаването на Южния експрес имаше да чака още много часове, които прекара в шляене, неописуемо уморен, из по-затънтените странични улички на града; най-после се вмъкна тихомълком в гарата и зае мястото си в най-тъмния ъгъл на един третокласен вагон. Тук цял ден се друса на голите дъски, измъчван от жегата и непрекъснато стряскан в неспокойния си сън. С билета за връщане в кесията имаше право да пътува на меките кушетки и в широкото пространство на първа класа, но, уви, в това смешно облекло достойнството не му позволяваше да се смесва с равните нему и тази малка неприятност, като капак на цял низ от злополуки, го жегна чак до сърцето.