Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Вече слизах по стъпалата.
— Тръгвам — казах и изключих телефона. Прибрах го, после извадих чифт хирургически ръкавици и хирургическа маска.
Когато стигнах до стълбищната площадка на етажа на Ямаото, спрях и бързо надникнах през вратата. Както обеща Тацу, всичко бе чисто.
Влязох и с енергична походка тръгнах по коридора. Стая 203, бе казал Тацу. Ето я. Вратата беше открехната. Надникнах вътре. И тук всичко бе чисто.
Влязох и затворих вратата зад себе си. Ямаото лежеше, подпрян на възглавници. Беше блед и клепачите му трепкаха. Гърдите му бяха превързани след операцията, а изпод бинтовете излизаха две тръби, чиято цел навярно бе да поддържат дробовете разширени. Към шията му бе прикрепена венозна система, подаваща направо в сънната артерия антибиотици, а вероятно и морфин.
Пристъпих към леглото. За всеки случай дръпнах бутона за повикване настрани от ръката му. После извадих от книжната торба спринцовката с калиевия хлорид и свалих предпазителя от иглата.
Очите на Ямаото трепнаха и се отвориха. Той ме погледна, но не каза нищо. Вероятно не ме позна зад хирургическата маска. Или беше твърде замаян, за да разбере какво става. Все едно.
Още няколко маркуча от системата влизаха в различни точки на тялото му. Изключих ги. Не исках калиевият хлорид да се разрежда. По-добре да стигне наведнъж до сърцето.
Пъхнах спринцовката в една клапа на венозната система.
Ямаото се усмихна.
— Не е свършено — избъбри той.
Погледнах го в очите. Радвах се, че е в съзнание и разбира кой съм.
— Не, свършено е — отвърнах. — Свършено е още откакто уби моя приятел Хари. Просто не си разбрал. Е, сега ти го казвам.
Натиснах буталото на спринцовката, изпращайки калиевия хлорид към сърцето му. После извадих спринцовката със солен разтвор и повторих процедурата още по-бързо.
Ямаото ме гледаше. Усмивката му не трепваше. Пуснах втората спринцовка в торбата при първата и вдигнах очи към монитора на кардиографа.
След секунди острите зъбци на нормалния сърдечен ритъм изведнъж се замениха с дълги, извити синусоидни вълни. Калиевият хлорид унищожаваше системата за предаване на електронни импулси в мускула и сърцето вече не се свиваше.
Погледнах Ямаото.
— Какво казваше? Че не е свършено ли?
Но очите му вече се замъгляваха. После се извъртяха нагоре и в същото време изчезна усмивката. Устата му се отпусна и главата му клюмна настрани.
Чух как в дежурната стая тревожно задрънча звънец, предупреждаващ сестрите, че един от пациентите е получил сърдечен удар. Пристъпих до вратата и надникнах в коридора. Беше все тъй пуст. Бързо се върнах на стълбищната площадка и спрях там, наблюдавайки коридора през леко открехнатата врата. Все още нямаше никого.
След малко една сестра дотича и се вгледа в мониторите, за да разбере къде е проблемът. Вдигна телефона да повика спешен екип, но вече бе късно. Колкото и бързо да дойдеха, би им трябвала чудовищна доза противоотрова, за да неутрализират действието на калиевия хлорид. А всяка отминала секунда тласкаше Ямаото все по-близо до смъртта или поне до необратимо мозъчно увреждане.
Пуснах вратата да се затвори и тръгнах надолу към фоайето. С Ямаото бе свършено. Но все още оставаше Куро.
49.
Върнах се в стаята на Тацу. Като ме видя, той въпросително вдигна вежди. — Свърши се — съобщих, придърпвайки стол до леглото.
Той се пресегна, стисна ръката ми и прошепна дрезгаво:
— Благодаря ти. Благодаря.
— Само че има нещо. Може да е дреболия, но…
— Какво?
— Преди да загуби съзнание, той каза: „Не е свършено“. Може би само се перчеше, но… Куро все още липсва. А Ямаото му каза в клуба, че аз стоя зад събитията в Ню Йорк и Уаджима.
— Казах ти, недей да се тревожиш за Куро.
— Защо?
— Първо, защото кръвната вражда на Ямаото срещу теб не бе нищо повече от лична омраза. Тя не засяга другите членове на организацията му. Без неговите заповеди никой няма желание или интерес да посяга на теб. Или на семейството ти.
Кимнах, но не бях съвсем убеден.
— Има ли и втора причина?
— Да. Куро е моят осведомител.
Погледнах го и усетих как лицето ми се разтяга в усмивка.
— Дявол да те вземе. Нищо чудно, че информацията беше толкова точна.
— Куро беше много недоволен от мен след станалото в Уаджима. Мислеше, че Ямаото ще разбере откъде е изтекла информацията и ще го убие. А след стрелбата в клуба едва не получи сърдечен удар. Но се надявам вече да се е съвзел. Няма по-подходящ кандидат от него за мястото на Ямаото.