Пътят на кралете (том II)

— Чудесна е — прошепна той. Вдигна поглед, после отърча до своя фенер, отвори го и извади отвътре гранатовия броам. — Ето — подаде го той. — Заплащане.

— Не мога да приема! Първо на първо, парите не са Ваши. — Кабсал беше ардент и затова всичко, което носеше, принадлежеше на краля.

— Моля Ви, искам да Ви дам нещо.

— Картината е подарък. Ако ми платите за нея, значи нищо не съм Ви подарила.

— Тогава ще поръчам друга — отговори Кабсал и притисна светещата сфера в пръстите й. — Ще взема първата безплатно, но ми направете още една, моля. Нарисувайте нас двамата заедно.

Шалан поспря за миг. Рядко рисуваше себе си. Странно беше.

— Добре — рече тя, после крадешком пъхна сферата в тайната кесия до Превръщателя. Малко неудобно беше да носи нещо толкова тежко там, но беше попривикнала към масата и тежестта.

— Ясна, имате ли огледало? — попита тя.

Принцесата въздъхна шумно, явно подразнена, че я разсейват. Порови из нещата си и извади огледало. Кабсал го взе.

— Дръжте го до главата си — каза Шалан, — за да мога да се виждам. Той се върна на мястото си и вдигна огледалото с объркано изражение.

— Наклонете го малко. Добре. Така е добре. — Тя примигна и замрази в ума си своя образ до неговия. — Седнете. Огледалото вече не Ви трябва. Нужно ми беше само за съпоставяне — по някаква причина ми помага да изобразя собствените си черти в сцената, която искам да скицирам. Ще се нарисувам седнала до Вас.

Кабсал приседна на пода, а Шалан започна да работи. Използваше рисуването, за да се разсее от противоречивите чувства. Вина, че не изпитва към Кабсал онова, което той изпитва към нея, и същевременно тъга, защото няма да го вижда повече. А над всичко стоеше тревогата за Превръщателя.

Да нарисува себе си до него беше трудно. Работеше яростно, смесваше истинския образ на седналия Кабсал с въображаемия свой образ — седнала до него, с подвити настрани крака, облечена в роклята с бродерията на цветя. Лицето в огледалото й послужи за отправна точка. Нарисува главата си около него. Лицето беше прекалено тясно, та да е красиво, косите бяха твърде светли, страните й бяха обсипани с лунички.

Превръщателят, помисли тя. Да остана тук, в Карбрант, с него е опасно. Но да замина също е опасно. Нямали и трета възможност? Ами ако го изпратя?

Тя замря. Въгленът се рееше над скицата. Смееше ли да изпрати фабриала — опакован и тайно доставен на Тозбек — в Я Кевед? Така нямаше да й се налага да се притеснява от обвинения в случай на претърсване на стаята или на нея лично, макар че би искала да унищожи всички рисунки на Ясна с Превръщателя. Освен това не би рискувала да предизвика подозрения с изчезването си, когато Ясна откриеше, че фабриалът й не работи.

Продължи да рисува, като все повече се оттегляше в мислите си и оставяше пръстите да работят. Ако пратеше Превръщателя, можеше да остане в Карбрант. Златна, изкушаваща възможност, която обаче още повече объркваше чувствата й. Толкова отдавна се подготвяше да замине. Какво щеше да прави с Кабсал? А с Ясна? Можеше ли наистина да остане тук и да приема безвъзмездното обучение при Ясна след онова, което направи?