Пътят на кралете (том I)

„Давам си сметка, че може би още си ядосан. Приятно ми е да знам това. Също като с твоето вечно здраве, навикнах да съм сигурен, че си недоволен от мен. Мога да мисля, че това е една от важните постоянни величини във всемира.“

Десет удара на сърцето.

Един.

Толкова време отнемаше призоваването на Вълшебния меч. Ако сърцето на Далинар препускаше, времето беше по-кратко. Ако беше спокоен — по-дълго.

Два.

На бойното поле минаването на десетте удара се точеше цяла вечност. Далинар наложи шлема си, докато тичаше.

Три.

Чудовището от бездната стовари единия от предните си крайници и смаза моста, пълен с адютанти и войници. Далинар се втурна напред с добавеното от Вълшебната броня ускорение и последва краля.

Четири.

Чудовището се извисяваше като планина от припокриващи се черупки в цвета на тъмновиолетово мастило. Далинар разбираше защо паршендите наричат тези същества богове. Чудовището имаше криво стреловидно лице, а пастта му беше пълна със зъбати мандибули. Макар смътно да напомняше ракообразните животни, нямаше нищо общо с тромавите кротки чули. Имаше четири зловещи предни щипци, които излизаха от широки рамене; всеки от предните му крайници беше с размерите на цял кон, а дузина по-дребни крака стискаха страната на платото.

Пет.

Хитиновата обвивка дращеше по камъка, докато съществото привърши изтеглянето си на повърхността на платото и грабна с една от ловките си щипки впрегатен чул.

Шест.

— На оръжие! На оръжие! — ревеше Елокар някъде пред Далинар. — Стрелци, огън!

Седем.

— Отклонете го от невъоръжените хора! — викна Далинар на своите войници.

Чудовището строши черупката на чула, по платото затракаха плочки с размерите на тепсия, после смаза корема му и сведе поглед към разбягалите се адютанти и писари. Чулът спря да мучи, когато чудовището стъпи отгоре му.

Осем.

Далинар прескочи един зъбер и прелетя пет ярда, преди да се стовари на земята и да разпилее парченца камъни.

Девет.

Чудовището от пропастта изрева със страшен скърцащ звук. Тръбеше почти едновременно с четири гласа.

Стрелците пускаха стрели. Елокар крещеше заповеди току пред Далинар; синият му плащ плющеше.

Ръката на Далинар гореше в очакване.

Десет!

Неговият Вълшебен меч — Заклеващият — се образува в ръката му от мъглата, стана видим при десетото избумтяване на сърцето в гърдите му. Шест стъпки дълъг от острието до ефеса, мечът не беше пригоден за човек без Броня. На Далинар обаче прилягаше съвършено. Носеше го от младини, беше се Обвързал с него през двадесетия си дъждовен сезон. Оръжието беше дълго и леко извито, широко педя и с вълнообразни зъбци близо до ефеса. На върха беше закривено като рибарска кука. Покриваше го студена роса.

Този меч беше част от Далинар. Можеше да усети как по острието му пробягва енергия, като че самото оръжие е нетърпеливо. Един мъж не познаваше истински живота, докато не влезеше в бой с Вълшебен меч и Вълшебна броня.

— Ядосайте го! — извика Елокар. Неговият меч — Пробуждащият слънцето — изскочи от мъглата и се озова в ръката му. Беше дълъг и тънък, с голям предпазник, а по страните му бяха гравирани десетте основни глифа. Елокар не искаше чудовището да избяга; Далинар усети това в гласа му. Далинар повече се тревожеше за войниците и адютантите; този лов вече беше тръгнал ужасно зле. Може би щяха да съумеят да разсейват звяра достатъчно дълго, та всички да избягат, и после да се отдръпнат и да го оставят да се храни с чули и прасета.

Съществото отново нададе многогласния си рев и стовари клещи между войниците. Мъжете закрещяха; трошаха се кости и се мачкаха тела.