Пътят на кралете (том I)

— Ах, млади ми принце Адолин! — възкликна шутът. — Наистина ли сте успели да се откъснете от госпожиците в лагера за достатъчно дълго време, та да дойдете на този лов? Впечатлен съм.

Адолин неловко се ухили.

— Е, напоследък се говореше за това…

Шутът вдигна вежда.

Адолин въздъхна. Шутът тъй или инак щеше да разбере — практически беше невъзможно да се укрие нещо от този човек.

— Вчера имах уговорка за обяд с една дама, но бях… хмм, ухажвах друга. А тя е от ревнивите. И така, сега и двете не искат да говорят с мен.

— Адолин, Вашата способност да се въвличате в такива бъркотии е извор на непрестанно удивление. Всяка следваща е по-вълнуваща от предишната!

— Хмм, да. Вълнуващо. Точно това е усещането.

Шутът пак се разсмя, но в държанието му имаше достойнство. Кралският шут не беше обикновен придворен глупак, каквито се намираха из другите кралства. Той беше меч, поддържан от краля инструмент. Да обижда другите беше под достойнството на самия крал, затова досущ както човек ползва ръкавици, за да борави с нещо противно, кралят ползваше шут, за да не му се налага да изпада до нивото на грубостите или обидите.

Този нов шут беше при Елокар вече от няколко месеца и у него имаше нещо… различно. Изглежда, знаеше неща, които не би трябвало да знае, важни неща. Полезни неща.

Шутът кимна на Далинар.

— Ваше Сиятелство.

— Шуте — отвърна сухо Далинар.

— И младият принц Ренарин!

Ренарин не вдигна поглед.

— Няма ли поздрав за мен, Ренарин? — развеселен запита Шутът.

Ренарин не отговори.

— Мисли, че ще му се подиграваш, ако ти каже нещо, Шуте — обясни Адолин. — По-рано тази сутрин ми съобщи, че няма да говори в твое присъствие.

— Прекрасно! — възкликна Шутът. — Тогава мога да казвам каквото си ща и той няма да възрази?

Ренарин се поколеба.

Шутът се приведе към Адолин.

— Разказах ли Ви за по-миналата вечер, когато аз и принц Ренарин обикаляхме из улиците на лагера? Натъкнахме се на онези две сестри, разбирате ли, синеоки и…

— Лъжа! — рече Ренарин и се изчерви.

— Отлично — незабавно отвърна Шутът. — Ще призная, че всъщност бяха три, ала принц Ренарин доста непочтено завърши вечерта с две от тях, пък аз не искам моята репутация да пострада от…

— Шуте — строго се намеси Далинар.

Мъжът в черно вдигна поглед към него.

— Би трябвало да ограничиш подигравките си до онези, които ги заслужават.

— Сиятелни Далинар. Вярвам, че тъкмо това правя.

Далинар се смръщи още повече. Никога не беше харесвал Шута, а неговото заяждане с Ренарин беше сигурен начин да се вбеси. Адолин можеше да разбере това, ала Шутът почти винаги беше добронамерен с Ренарин.

Шутът си тръгна и пътем се приведе и заговори на Далинар. Адолин едва го чу.

— Онези, които „заслужават“ моите подигравки, са хората, които могат да спечелят от тях, Сиятелни господарю Далинар. Този младеж не е толкова крехък, колкото го смятате.