Танцуващият с духове

— Надежда съм, че един ден те дойдат видят — каза тя. — Аз също идва тук, да? Това възможно?

— Разбира се.

Междувременно мадам П. и екипът й бяха заети със сложната подготовка около заминаването на булките за Щатите. Покрай другите неща това включваше и молби за виза К-1 — така наречените „годежни визи“, задължителни за хората, които отиваха в Америка, за да сключат брак.

Освен с визите К-1 кандидат-булките трябваше да разполагат и с двупосочен билет с отворена дата на обратното пътуване, както и с пътен бюджет. Повечето мъже се бяха възползвали от стандартните предбрачни договори, предлагани от мадам П., но Уилсън каза, че не държи на предбрачен договор. Ирина прие това като знак за любов. Нямаше нищо такова, разбира се. В новата световна ера, която щеше да настъпи — и която Уилсън бе започнал да нарича за себе си „сл.У“ (след Уилсън), — един предбрачен договор би бил толкова полезен, колкото чадър по време на ураган.

Седнаха на пейка в парка под пролетно разлистена бреза и Уилсън й разказа за ранчото, където щяха да живеят.

— Там е истински рай — каза й той. — Има едно поточе, където сърните идват да пият вода, залезите са великолепни, небето е безкрайно, има ястреби, риба, гора.

— Сигурна, че много красиво. Снимки ти прати, аз сложи под възглавница. Такава голяма къща. Има място за много деца, мисля — добави тя и се изчерви.

После погали отново чантата.

— Има миялна машина?

Уилсън кимна.

— Да. И голям телевизор с плосък екран. Също и… това ще ти хареса. Купих ти кола. Кабриолет.

Тя изписка от удоволствие, после лицето й посърна.

— Но аз не знам да карам.

— Ще те науча. Лесно е.

— Кола нова? — попита Ирина.

Той поклати глава.

— Не. Не ти трябва нова кола. Компютрите им дефектират непрекъснато. Вярвай ми.

Тя се намръщи.

— Наш дом… в Невада, да?

— Да.

— В Лас Вегас?

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Не точно. Ранчото е в провинцията, но самолетът ти ще кацне във Вегас, така че ще имаш шанс да го разгледаш.

Тя се размърда смутено, а после, по негово настояване, призна, че искала да се оженят в същата „църква на любовта“, където го направила и Бритни Спиърс.

— Уайт Чапъл. Възможно?

Уилсън не можа да удържи смеха си. Ето я, седи до него с блеснали очи и порозовели бузи, така нетърпелива, почти умоляваща дори. Не можеше да се сдържи наистина. Очарован беше от невинността й, дори да не беше невинност, а обикновен наивитет. Глупавият й интерес към звезди и знаменитости беше колкото предвидим, толкова и естествен. Холивуд правеше това с хората — дори с украинските сервитьорки, които едва ли бяха виждали и един брой на „Пийпъл“ или „Парейд“. Защо да не й угоди тогава? Планирал беше семпла церемония, но…

— Щом искаш това, защо не?

Тя се усмихна, сладките трапчинки цъфнаха на бузите й, лицето й поруменя от чиста радост.