Танцуващият с духове

— По работа е — каза Гомес.

— Какво?

Гомес прехапа устни.

— Няколко дни няма да е на разположение.

Всъщност, както Гомес добре знаеше, Коваленко беше в клиника „Мейо“ — отлетял беше за Щатите в отчаян опит да спаси живота си, макар че оставаше неясно от какво. Личният лекар на Коваленко твърдеше, че му няма нищо и че аномалиите в томографското му изследване са често срещани и не са повод за тревога. Но Коваленко не обичаше да поема рискове. Особено когато ставаше въпрос за собственото му здраве. Искаше второ мнение, за предпочитане от американски лекар, който е учил в „Харвард“. Така че беше зарязал разследването и се беше метнал на самолета.

Рей Коваленко беше хипохондрик. Всички го знаеха. Никой не говореше за това. Възползвайки се от отсъствието му, Гомес се беше настанил в неговия кабинет и беше проверил някои от сайтовете, които шефът му бе посещавал често. Находките бяха ужасяващи. Коваленко бе сърфирал из медицински сайтове така, както други сърфираха из интернетското порно.

Центровете за контрол на болести, световната организация за здраве на животните, потребителският гид за редки заболявания бяха на едни от първите места в списъка му с „най-посещавани“. Този човек наистина имаше нужда от помощ. Но като много хора в неговото състояние не искаше и да чуе за това. Беше медицински параноик, чийто водещ житейски принцип беше класифицираният достъп до информация. И не само в личния му живот. Професионалното му битие беше също толкова непрозрачно, може би защото си даваше сметка, че тайните са най-ценната разменна монета в информационната ера.

Затова делегирането на отговорности не му се удаваше добре. А това означаваше, че когато отсъстваше, водените от него случаи зацикляха. И тежко на онзи, проявил нечуваната глупост да си напъха носа там, където не му е работата. В крайна сметка обаче да прикриваш Коваленко не беше трудно. Приемаш пристигащите за него съобщения и си траеш. Всеки може да се справи.

Междувременно човекът от другата страна на линията, онзи в Белград — Бърк, — крещеше:

— Какво означава пък това? „Няма да е на разположение за няколко дни“! Имате ли изобщо представа за какво става въпрос?

— Разбира се — излъга Гомес.

Проточи се скептично мълчание. Накрая Бърк попита:

— Казахте ли му, че знам кой е Д’Анкония?

— Уведомен е — отговори Гомес. — От секретарката си. Затова се обаждам.

— Но той не е могъл да се обади лично? — попита Бърк.

— Защо просто не дадете информацията на мен? — предложи Гомес. — Аз ще предам всичко на агент Коваленко. — Звучеше почти отегчено.

Бърк издаде звук, нещо средно между кикот и ръмжене. Ако кажеше на този тип, че Д’Анкония всъщност е бивш затворник на име Джак Уилсън, който е лежал във федерален затвор на име „Алънуд“, това щеше да е краят. ФБР щеше да продължи работата си по случая, а Бърк щеше да остане с празни ръце и под ударите на бурята.

Може би Коваленко щеше да постъпи така, както беше редно. Може би щеше да възстанови паспорта на Бърк и да вдигне възбраната върху дейността на „Ахерн и съдружници“. Но можеше и да не го направи. Като цяло Коваленко не правеше впечатление на човек, който играе по правилата.