Аз съм номер четири

Щом стигаме задния коридор, светлините изгасват. Спираме и изчакваме да се включат отново, но това не се случва. Машината за миене на пода продължава с равномерното си бучене. Не я виждам, но знам, че е само на около шест метра от нас в непрогледния мрак. Странно ми е, че тя продължава да работи, че Хобс продължава да чисти в тъмнината. Пускам светлините си, Сара оставя ръката ми и застава зад мен с ръце на ханша ми. Първо намирам щепсела на стената, после кабела, после и самата машина. Стои на едно място, блъскайки се в стената, без надзор, на самотек. Паниката ме помита, а страхът идва малко след нея. Сара и аз трябва да се разкараме от училището.

Дърпам кабела от контакта и машината спира, заглушена от мекото бучене на тишината. Загасвам светлините си. Някъде в далечината на коридора бавно проскърцва отваряща се врата. Приклякам с гръб, опрян в стената, а Сара държи здраво ръката ми. И двамата сме прекалено изплашени, за да кажем и дума. Инстинктът ми ме накара да дръпна кабела, за да спра машината, а сега импулсът ми е да го включа обратно, но знам, че това ще ни издаде, ако са тук. Затварям очи и се напрягам да чуя нещо. Скърцащата врата спира. Изведнъж покрай нас преминава мек ветрец. Едва ли има отворен прозорец. Възможно е вятърът да идва от прозореца, който счупих. Вратата се затръшва, чупи се някакво стъкло и се разбива на пода. Сара изпищява. Нещо профучава покрай нас, но не виждам какво е и не държа да разбирам. Дръпвам Сара за ръката и се втурвам по коридора. Разбивам вратата с рамо и излизам тичешком на паркинга. Сара зяпва и двамата се заковаваме на място. Дъхът ми спира и тръпки преминават по гръбначния ми стълб. Паркингът е празен, лампите все още светят, но мъжделиво и в тежкия мрак изглеждат зловещо. И двамата го виждаме под най-близката лампа, с шлифер, развян на вятъра, с шапка, нахлупена толкова ниско, че не мога да му видя очите. Той повдига глава и ми се ухилва.

Сара стиска още по-здраво ръката ми. И двамата отстъпваме крачка назад и се препъваме в желанието си да избягаме. Останалото разстояние го минаваме, крачейки назад като раци, докато не се удряме във вратата.

— Хайде — изкрещявам и скачам на крака. Сара се изправя до мен. Пробвам ключалката, но вратата се е заключила автоматично след нас.

— По дяволите! — извиквам.

С ъгълчето на окото си виждам още един, който отначало стои на място. Гледам как прави първата си крачка към мен. Зад него има още един. Могадорианците. След всичките тези години най-накрая са тук. Опитвам се да се концентрирам, но ръцете ми треперят прекалено силно, за да отворя вратата. Усещам ги как напират, как затварят обръча си около нас. Сара се притиска плътно до мен и усещам, че трепери.