Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Аз съм шут, а не шпионин — казах. — Аз съм ваш шут, а не ваш шпионин.
— Ти си мой шут и ще ме даряваш със съветите си — нареди тя. — А аз ти нареждам да отидеш при Елизабет, да й служиш, както служиш на мен, и да ми докладваш всичко каквото виждаш и чуваш, и което е по-важно — да чакаш дарбата ти да проговори. Мисля, че ще прозреш през лъжите й и ще можеш да ми кажеш какво се крие в сърцето й.
— Но ако тя е болна и умираща…
За миг суровите бръчки около устата и очите й омекнаха.
— Ако умре, ще съм изгубила единствената си сестра — каза тя мрачно. — Ще съм изпратила при нея инквизитори, вместо да отида там сама и да я взема в прегръдките си. Не съм забравила, че тя беше бебе, когато започнах да се грижа за нея. Не съм забравила, че тя се научи да ходи, като се държеше за пръстите ми.
Тя замълча за миг, усмихвайки се при мисълта за пълничките ръчички, вкопчени в нея за опора, а после поклати глава, сякаш искаше да отпъди любовта, която беше изпитвала към онова малко, червенокосо, едва прохождащо дете.
— Тази болест идва твърде навреме — каза тя простичко. — Том Уайът е заловен, армията му — разбита, а Елизабет се оттегля в леглото, твърде болна да пише, твърде болна да ми отговори, твърде болна, за да дойде в Лондон. Тя е толкова болна, колкото беше, когато Джейн бе поставена на престола и аз исках тя да е до мен. Тя винаги се разболява, когато усети опасност. Тя заговорничи срещу мен и е претърпяла провал, но не и коренна промяна. Трябва да знам дали тя и аз можем да живеем заедно като кралица и наследница, като сестри, или ме е сполетяло най-лошото и тя е мой враг, и няма да се спре пред нищо, за да постигне смъртта ми. — Тя обърна тъмния си, открит поглед отново към мен. — Можеш да ми кажеш това — каза тя. — Не е безчестно да ме предупредиш, ако тя ме мрази и желае смъртта ми. Можеш да я доведеш в Лондон, или да ми пишеш, че наистина е болна. Ти ще бъдеш моите очи и уши до леглото й, и Бог ще те направлява.
Предадох се пред убедителността на думите й.
— Кога заминавам?
— Утре призори — каза кралицата. — Можеш да посетиш баща си тази вечер, ако желаеш, не е нужно да идваш на вечеря.
Изправих се на крака и леко й се поклоних. Тя протегна ръка към мен.
— Хана — каза тихо.
— Да, ваше величество?
— Иска ми се да можеше да погледнеш в сърцето й и да видиш, че тя е способна да ме обича, и способна да се обърне към истинската вяра.
— И аз се надявам да видя това — казах пламенно.
Тя прехапа устни, сдържайки сълзите си.
— Но ако е невярна, трябва да ми кажеш, макар че това ще разбие сърцето ми.
— Ще го сторя.
— Ако може да бъде спасена, тогава можем да управляваме заедно. Тя може да бъде моя сестра, до мен, първа сред поданиците ми, момичето, което ще ме наследи.
— Дай Боже.
— Амин — каза тя тихо. — Липсва ми. Искам да е на сигурно място, при мен. Амин.
Изпратих съобщение на баща си, че ще дойда да го посетя, и че ще донеса вечеря. Когато потропах на вратата, видях, че още работи до късно: в осветената стая за печатане в дъното на тъмния магазин грееше ярка светлина. Светлината нахлу в магазина, когато той отвори вратата на стаята с печатарската преса и излезе, вдигнал високо свещта.
— Хана! Mi querida!
След миг той беше отместил резето и аз влязох бързешком, като оставих кошницата си с храна на земята, за да го прегърна, а после коленичих пред него, за да ме благослови.
— Донесох ти вечеря от двореца — казах.
Той се подсмихна.
— Истинско угощение! Ще ям като кралица.
— Тя се храни много бедно — казах. — Изобщо не си угажда. Трябва да ядеш като съветник, ако искаш да надебелееш.
Той бутна вратата да се затвори зад мен, обърна глава и извика към печатарската стая:
— Даниел! Тя дойде!
— Даниел е тук? — попитах нервно.
— Дойде да ми помогне да подготвим за отпечатване текста за една медицинска книга, и когато казах, че ще дойдеш, той остана — каза щастливо баща ми.
— Няма достатъчно храна и за него — казах грубо. Не бях забравила, че се разделихме скарани.
Баща ми се усмихна на сприхавостта ми, но не каза нищо, когато вратата на печатарската стая се отвори и Даниел излезе, с изцапана с мастило престилка върху черния панталон, и с мръсни ръце.
— Добър вечер — казах, без да се усмихвам.
— Добър вечер — отвърна той.
— Хайде! — възкликна баща ми, който предвкусваше с наслада вечерята. Придърпа три високи столчета до тезгяха, докато Даниел излезе в двора да си измие ръцете. Разопаковах кошницата. Имаше питка с пълнеж от еленско месо, самун мек пшеничен хляб от най-фино брашно, току-що изваден от пещта и още топъл, два резена говеждо, изрязани от шиша и увити в муселин, и половин дузина крехки агнешки котлети на скара. Бях сложила в кошницата си две бутилки хубаво червено вино от личната изба на кралицата. Не бях донесла зеленчуци, но от кухнята, в която се приготвяха сладкишите, бях отмъкнала купа горещо мляко с вино и подправки. Сложихме млечния десерт със сметана настрани, за да го изядем по-късно, и подредихме останалото пиршество на масата. Баща ми отвори виното, а аз донесох три високи чаши от бюфета под тезгяха и два ножа с костени дръжки.