Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Плаваха към Окракоук с неговите пиратски привидения и махаха на пътниците, накацали по палубата на минаващия наблизо ферибот, докато чайките се стрелкаха с крясъци покрай дирята от яхтата им. Сушата остана като бледа сянка на запад и пред тях се ширеше единствено океанът.
— Как е, капитане? — Рей се появи безшумно зад нея и я прегърна през раменете.
— Супер. — Тя вдигна лице и го подложи на вятъра, който се втурваше през частично отворените прозорци. — Май твърде дълго съм била пътник.
— Понякога с майка ти скачахме на борда и плавахме без определена посока за ден-два. И ми беше приятно. — Вперил очи в хоризонта, той въздъхна дълбоко. — Но със сигурност е страхотно да плаваш към определена цел. От дълго време си мечтая за това.
— Смятах, че си оставил „Изабела“ и всичко останало в миналото. Не предполагах, че все още се интересуваш от нея.
— Май и аз не го осъзнавах. — Той свери курса по навик. Както яхтата, така и дъщеря му се справяха чудесно. — След като изгубихме „Маргерит“ и ти замина за колежа, известно време се бях оставил на течението. Тогава ми изглеждаше правилно. Толкова безпомощен се чувствах всеки път, когато се сетех за Бък… Двамата с Матю бяха в Чикаго, а Бък не искаше и да ме види.
— Знам, че това ти причиняваше болка — промърмори тя. — Толкова се бяхте сближили през онова лято.
— Той загуби крака си. А аз загубих приятел. И всички загубихме по едно състояние. Нито аз, нито Бък го приехме мъжки.
— Ти направи всичко, което зависеше от тебе — поправи го Тейт. Самата тя бе загубила сърцето си и също бе направила всичко, което зависеше от нея.
— Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя. От време на време си пусках някой от видеофилмите, които бе заснела майка ти през онези месеци — да погледам и да си спомня. По-лесно бе просто да изпращам по някое писмо от време на време. Матю дори не намекна, че всичко е тръгнало толкова на зле. Можеше въобще и да не разберем, ако не бяхме предприели онова плаване до Флорида и не бяхме видели караваната с очите си.
Той поклати глава, припомняйки си шока, който бе изживял при гледката на стария си приятел, който се препъваше пиян из мръсната каравана, заобиколен от боклуци и изпълнен със срам.
— Момчето трябваше да ни каже в какво затруднение е изпаднало.
— Матю? — Тя извърна глава и го погледна изненадано. — Според мен Бък е бил в беда. Матю е трябвало да остане и да се грижи за него.
— Ако беше останал, нямаше да е в състояние да се грижи за Бък. Трябвало е да работи, Тейт. Парите не растат по дърветата, по дяволите! Сигурно са му трябвали години, за да изплати сметките по лечението му. В интерес на истината, не съм убеден, че ги е изплатил и досега.
— Има правителствени програми за хора в положението на Бък. Субсидии, помощи.
— Не и за човек като Матю. Той би поискал заем, но никога не би приел подаяние.
Смутена от думите му, тя се навъси.
— Глупава гордост и нищо друго.
— Че е гордост, гордост е — съгласи се Рей. — Та след като видях Бък, „Изабела“ отново ми влезе в главата. Не можех да се отърся от мисълта за нея. Все се питах: „Какво ако…“. Така че прегледах отново старите си записки, подхванах и новото проучване… — Той отправи поглед към нещо отвъд хоризонта, нещо, което тя не можеше да види. — Сигурно съм започнал да мисля, че ако попадна на нова следа, ще мога един вид да върна на Бък онова, което загуби като мой съдружник.
— Татко, никой не беше виновен.
— Не става въпрос за вина, слънчице. Става въпрос за това какво е редно. Кръгът се затваря, Тейт. И нещо ми подсказва, че точно така е трябвало да стане. — Рей се отърси от мрачното настроение и й хвърли една широка усмивка. — Не е логично, знам.
— Не е нужно да следваш логиката. — Тя се надигна на пръсти и го целуна. — Нея я остави на мен.
— А на майка ти ще оставим грижата за яхтата. — Спомените пробудиха старото вълнение. — Добър екип сме, Тейт.
— Както винаги.
— „Русалка“ откъм бакборда — промърмори той.
И така беше, видя Тейт. Трябваше да признае, че яхтата е зашеметяваща. Двата корпуса се врязваха във водата като диамант в стъкло. Макар лъчите на слънцето да се отразяваха в прозорците на лоцманската кабина, Тейт различаваше силуета на Матю пред кормилото.
Той изравни „Русалка“ с тях, докато помежду им останаха не повече от три метра. Тя го видя да обръща глава към нея и усети предизвикателната му усмивка.