Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Донякъде се надявах, че Томас и Гидиън ще се постараят да удържат плъхчето да не предприема твърде усърдни действия за издирване. Обикновено не съм чак толкова лековерна, но Гидиън бе нарекъл Фернандо petit betard — копеленце. Да, и те като нас не бяха във възторг от него. Не бе за вярване, но вероятно беше точно така.
А и къде бихме могли да намерим безопасно място? Не можехме да отидем на хотел — това би означавало да изложим на опасност всички там. Същото се отнасяше и за повечето квартири. Когато си търсех жилище, един от най-важните за мен критерии беше възможността за уединение. Честно казано, харесвах градското оживление, но напоследък животът ми се беше превърнал в зона за свободна стрелба. Не, не, никакви апартаменти, никакви съседи наблизо. Повече пространство и никакви съседи, които може да бъдат простреляни — ето от какво се нуждаех. И намерих, каквото търсех. Макар че на практика уединението беше единственото, което получих. Жилището беше твърде голямо за сам човек. Просто си плачеше за многочленно семейство, което да излиза на разходка в гората с кучето и то да подскача около децата. Ричард идваше тук за пръв път. Много по-комфортно бих се чувствала, ако той бе идвал тук, преди да започнем да си изясняваме… всъщност да си създаваме отношенията. Преди Жан-Клод да се намеси, аз и Ричард бяхме сгодени. Бяхме планирали бъдеще, което вървеше с жилище като това. Не знам дали Ричард се е събуждал сутрин от аромата на кафе с кръв, но аз се бях събуждала. Бъдеще, което включва дървена ограда и две-три деца, просто не ми е било писано. Струваше ми се, че и на Ричард не му подхождаше, но не исках да разбивам въздушните му кули, поне докато не живеех в тях. В противен случай… щяхме да имаме проблем.
Пред къщата имаше не много голяма правоъгълна цветна леха, осветена от слънцето почти през целия ден. Някога там имало розова градина, обаче предишните собственици изкопали розите и ги отнесли със себе си, та лехата приличаше на обратната страна на луната, осеяна с кратери. Тя изглеждаше толкова оголена, че бях прекарала цял уикенд, за да я засадя с цветя. Мъхави рози по краищата, просто защото ми харесваха ярките им малки цветчета. Цинии зад тях, защото цветовете много добре се съчетаваха. Това беше истински бунт на багрите, без нюанси и плавни преходи. Циниите привличаха пеперуди и колибри. Зад тях бях посадила космоси, високи, кичести и преплетени, с красиви бледи разтворени цветове, които са любими на пеперудите, но колибритата ги подминават с безразличие. Цветовете на космосите бяха малко бледи в сравнение с другите, но все пак добре се получи. През есента те ще имат кутийки със семена за щиглеците.
Грижите по цветята ми помогнаха да осъзная, че ще остана тук известно време. И че скоро няма да мога да се върна в градско жилище. Начинът ми на живот не ми позволяваше лукса да имам съседи.
— Красиви цветя — отбеляза Ричард, докато се приближавахме с колата към къщата.
— Просто не можах да оставя тук голо място.
Той смънка нещо неопределено. След почти тримесечна раздяла и дори без знаците, той ме познаваше и разбираше достатъчно добре, за да знае кога трябва да си замълчи. Ядосвах се на себе си, задето не можех да оставя цветната леха разкопана и незасадена. Ненавиждах онова нещо в мен, което ме беше заставило да я спретна. Не, не бях във възторг от женската страна на моята същност.
Ричард и Джамил внесоха Грегъри с носилката, която ни заеха в болницата. Лилиан така беше натъпкала леопардлака с обезболяващи, че той не чувстваше нищо. Благодарна й бях за това. Когато беше в съзнание, той виеше и стенеше.
Шери се оказа медицинска сестра, колкото и да е странно. Тя хвърли само един поглед на Грегъри и внезапно се преобрази в професионалистка, стана самоуверена и показа завидна компетентност. Сякаш се превърна в друг човек. Още щом Грегъри й позволи да го докосне, а не отказа помощта й, Шери се успокои. Но, да си призная, аз й повярвах едва когато видях, че доктор Лилиан й вярва. Лилиан беше сигурна, че Шери ще съумее да ни помогне да поставим шини на Грегъри, без да му причиним нови травми. Имах доверие на Лилиан, но все още се съмнявах в Шери. Макар и да не одобрявах това, че Ричард я беше ударил, бях съгласна, че този, който изостави някого, излагайки го на смъртна опасност, не заслужава доверие. Не е срамно да бъдеш слаб, но ако някой трябва да прикрива гърба ми, не бих се доверила на нея.
Вивиан не позволи на Зейн да я пренесе на ръце в къщата, макар да беше очевидно, че ходенето е болезнено за нея. Тя се вкопчи с две ръце за лакътя ми. Честно казано, ръцете й не бяха по-малки от моите, но тя изглеждаше някак крехка. Не беше заради ръста, не и заради това, че неотдавна бе станала жертва на насилие, а имаше нещо в самата Вивиан. Дори в чуждото червено сако и грубия син халат, който Лилиан й беше дала, Вивиан изглеждаше изящна, женствена, дарена с почти безплътна, неземна красота. Трудно е да изглеждаш красив и безплътен, когато половината ти лице е подпухнало от получените удари, обаче на нея й се удаваше.