Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Той вече беше хванал дръжката на вратата, но отново се спря.
— Никога не бях предполагал, че изкуството да бъдеш началник е изкуството да лъжеш. Докато съм жив, има да се уча.
— Но нали си лъгал за добро — възрази Доценко. — В полза на работата, а не за личен интерес.
— Лъжата обаче си е лъжа — позасмя се Коротков. — Пак добре, че навъртях много години като оперативен работник, така че съм кален и трениран в лъжите. Как ли обаче се чувства нормалният човек, който става началник? Не му завиждам, ей богу.
Доценко дълго гледа затворилата се след Коротков врата, после премести поглед към Настя и изразително вдигна вежди.
— Какви промени стават с хората, а! Беше добър оперативен работник, а като стана началник, в главата му плъзнаха мисли за високото и нравственото. Настя, и аз ще бягам, нали може? С Иришка днес пак ще гледаме апартамент.
— Бягай. Поздрави на Иришка.
Когато остана сама, Настя взе да пресмята дали може да се обади вкъщи. Льошка й беше казал, че след петнайсет минути започва поредният му урок, но това беше преди четирийсет минути. Значи ученикът ще остане при него още най-малко час и половина. Някак е неудобно да прекъсва заниманията им с въпрос за кученцето и ветеринаря, но от друга страна, ако ветеринарят е казал веднага какви лекарства трябва да се купят, тя би могла да опита да стигне навреме до аптеката. Да се обади ли, или да не се обажда? Чистяков е разумен и здравомислещ човек — ако е получил от ветеринаря някакви указания, вече щеше да се обади сам. Значи не е имало никакви указания. От трета страна, ако ветеринарят се е съгласил да отиде у тях, тя трябва, колкото може по-бързо да се прибере, защото Льошка трябва да се занимава с учениците си, а не с кучешкия доктор. Може би все пак трябва да му звънне? Нали ще е само за секундичка…
Тя решително набра номера.
— Какво става с ветеринаря? — кратко попита тя и веднага чу в слушалката някакви странни звуци — пъхтене и скимтене.
— Няма го вкъщи — също тъй кратко отговори Чистяков.
— Как е Момъка?
— Все така.
Звуците станаха по-отчетливи, скимтенето премина в тънък провлечен вой.
— Слушай, какво става там при тебе? — не издържа Настя, макар да не бе имала намерение да задава излишни въпроси.
— Опитваме се да му напъхаме хапчето.
— Вие? Заедно с ученика, така ли?
— Така.
— Двама души не можете да се справите с едно малко кученце? — не повярва тя.
— Ела ти сама да опиташ — отговори Чистяков с глас, който не предвещаваше нито радостно посрещане, нито тиха вечер в топъл семеен кръг.
На Настя й провървя — влезе вкъщи точно в десетминутната пауза, когато предишният ученик бе свършил урока, а следващият още не бе дошъл.
— Е, какво? — разтревожено попита тя още от прага. — Как е Момъка?
— Лежи. Не е по-добре, но май не се и влошава.
— Изяде ли хапчето?
— Къде ще се дява, когато насреща съм аз — разсмя се Алексей. — Какво обаче ми струваше това!
Той запретна ръкава и демонстративно показа на Настя твърде изразителни ивички на ръката си.
— Майчице! — ахна тя. — Но как стана това?
— Интересно ли ти е? Защото ми казаха, че след три часа трябва отново да му дам хапче, така че имаш шанс да задоволиш любопитството си. С удоволствие ще ти предоставя почетното право лично да почерпиш Момъка с малкото горчиво хапченце.
Той погледна часовника и сграбчи Настя за ръката.
— Значи, Асенка, имаш на разположение четири минути. Бързо вадиш от хладилника печено пиле и салата, слагаш ги в чиния и изчезваш в хола. Докато аз работя с прелестната Натали, звъниш на ветеринаря. Ясна ли ти е задачата?
— А тя наистина ли е прелестна, тази твоя Натали? — ревниво попита Настя.
— И още как. И рядко умничка, готви се да кандидатства физика. Когато работя с нея, душата ми си отдъхва. След това обаче ще дойде един хапльо, дето и на врага си не бих го пожелал.
Настя влезе в кухнята и се заоглежда, търсейки кученцето, но не го видя.
— А къде е детето?
— В банята. Нали не мога в такова състояние да го оставя на пода. Там подът е с плочки, по-лесно се мие, когато направи някоя беля.
— Льошка, ти си садист — упрекна го тя. — Да затвориш болно кученце в банята.
— Не съм садист, а домашна прислужница. Нали аз трябва да мия пода, а не ти. Така че не се опитвай да ме просълзяваш. Върви бързо да си вземеш храната, момичето ей сега ще дойде. А аз ще пренеса Момъка в хола, ти да го наблюдаваш, щом си такава жалостива.