Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Ето я — рече Винс и удари спирачки.
— Искам да говоря с него. Не му прави нищо откачено.
Той вече беше изскочил от пикапа и махна пренебрежително с ръка, без да ме погледне. Приближи се до вратата, забеляза, че е открехната, и почука.
— Господин Слоун?
От съседната стая излезе чистачка с количка и погледна към нас.
— Господин Слоун! — извика Винс и бутна вратата. — Управителят е. Имаме малък проблем. Трябва да говорим с вас.
Застанах встрани от вратата и прозореца, така че ако Джереми Слоун погледне навън, да не ме види. Ако той беше човекът, който стоеше пред дома ни онази вечер, може би знаеше как изглеждам.
— Няма го — каза чистачката.
— Какво? — попита Винс.
— Напусна хотела преди няколко минути. Ще чистя стаята му.
— Заминал ли е? Няма ли да се върне?
Жената поклати глава.
Винс отвори широко вратата и влезе в стаята.
— Не може да влизате — извика чистачката, но дори аз не й обърнах внимание и последвах Винс.
Леглото не беше оправено, а в банята бяха разхвърляни влажни хавлии, но нямаше никакви други следи. Не видях тоалетни принадлежности, нито куфари.
Единият главорез на Винс, плешивият, се появи на прага.
— Тук ли е?
Винс се завъртя, приближи се до него и го притисна до стената.
— Кога разбрахте, че е тук?
— Обадихме ти се веднага щом го намерихме.
— Така ли? И после? Седнахте в проклетата кола и ме чакахте, вместо да си отваряте очите. Човекът е заминал.
— Не знаехме как изглежда. Какво трябваше да направим?
Винс блъсна плешивия настрана, излезе от стаята и едва не се сблъска с чистачката.
— Не може да…
— Кога замина? — попита той, извади двайсетачка от портфейла си и й я даде.
Тя пъхна банкнотата в джоба на униформата си.
— Преди десетина минути.
— Каква беше колата му? — попитах аз.
Жената сви рамене.
— Не знам. Обикновена. Кафява. С тъмни стъкла.
— Каза ли нещо? Например, че си отива у дома?
— Нищо не каза.
— Благодаря — рече Винс, кимна с глава към пикапа и двамата се качихме. — Мамка му.
— Ами сега? — Нямах представа какво да направим.
— Искаш ли да си вземеш багажа?
— Багаж?
— Мисля, че искаш да заминеш за Йънгстаун. Не можеш да отидеш и да се върнеш за един ден.
Замислих се върху думите му.
— Щом е заминал, логично е да предположим, че ще се върне у дома.
— Дори ако не е така, струва ми се, че в момента там е единственото място, където можеш да намериш отговори. — Винс протегна ръка към мен и аз трепнах, защото помислих, че ще ме сграбчи, но той отвори жабката. — Господи. Успокой се. — Извади карта и я разгърна. — Добре, да видим сега. — Разгледа картата и се втренчи в горния ляв ъгъл. — Ето го. На север от Бъфало и Луистън. Йънгстаун. Малко градче. Пътуването ще ни отнеме осем часа.
— На нас?
Винс се помъчи да сгъне картата в предишния й вид, но не можа и я смачка на топка.
— Това ще ти бъде работата — да оправиш картата. Може дори да ти позволя да караш. Само не си помисляй да пипаш радиото. Строго забранено е.
39
Погледнато на картата, най-прекият ни маршрут беше да се отправим на север, да навлезем в Масачузетс, чак до Лий, оттам да се отправим на запад към щата Ню Йорк и после да се насочим към Олбъни и на запад към Бъфало.
Пътят щеше да ни преведе през Отис, на три километра от каменната кариера, където намериха колата на Патриша Биги.
— Искаш ли да видиш мястото? — попитах аз.
Винс беше включил устройството за засичане на радари и караше със сто и трийсет километра в час.
— Движим се много добре — отвърна той. — Защо не?
Въпреки че този път нямаше полицейски коли, които да маркират отбивката, успях да намеря тясната пътека. Доджът имаше по-добра проходимост и я премина по-бързо от моята кола и когато изкачихме и последното възвишение, където гората свършваше и се откриваше ръба на скалата, имах чувството, че ще полетим надолу в пропастта.
Винс обаче леко удари спирачки, спря и дръпна ръчната спирачка — нещо, което не го бях забелязвал да прави дотогава. Слезе, приближи се до края на скалата и погледна надолу.