Град на паднали ангели

въображение да имаше човек, мястото не би могло да бъде наречено приятно.

Въздухът беше тежък и задушен, беше съблякъл тениската си и лежеше върху завивките само

по дънки, но и така му беше прекалено горещо. Стените имаха матово сив цвят и някой беше

издълбал буквите Дж. Г. в камъка над рамката на леглото. В напуканото огледало се

виждаше собственото му изкривено отражение и мивката. Да не говорим, че това помещение

събуди у него повече от неприятни спомени.

Братята влизаха и излизаха от съзнанието му през цялата нощ, докато накрая той се

почувства като окъсан парцал. Тъй като всичко се пазеше в голяма тайна, нямаше представа

дали са постигнали някакъв напредък. Те изобщо не изглеждаха доволни, но Братята винаги

бяха такива.

Той знаеше, че истинският тест е сънят. Какво щеше да сънува? Въртеше се, заровил лице в

ръцете си. Не мислеше, че ще понесе още един сън, в който наранява Клеъри. Мислеше, че

ще загуби разсъдъка си и това го плашеше. Никога не се беше страхувал от смъртта, но

мисълта, че ще полудее, беше най-лошото, което можеше да си представи. Единственият

начин да разбере това обаче, беше да заспи. Той затвори очи и се насили да сънува.

Заспа и засънува.

Намираше се в долината в Идрис, където се би със Себастиан и едва не загина. Беше есен, не

разгара на лятото, както последния път, когато беше там. Листата бяха обагрени в златно и

кафяво, в оранжево и червено. Той стоеше на брега на малка река — по-скоро поток, —

която разделяше долината на две. В далечината към него се приближаваше някой, който той

още не можеше да види ясно, но фигурата крачеше открито и целеустремено.

Беше абсолютно сигурен, че е Себастиан, но едва когато фигурата се приближи, успя да види

по-ясно и осъзна, че не е възможно да е той. Себастиан беше висок, по-висок от Джейс, а

този човек беше дребен — лицето му оставаше в сянка, но беше с глава или две по-нисък от

Джейс. Беше слаб с кльощави детски рамене и кокалести китки, стърчащи от прекалено

късите ръкави на блузата му.

Макс.

Образът на по-малкия му брат го зашемети и той падна на колене върху зелената трева. От

падането не го заболя. Всичко беше някак неясно като в сън, каквото всъщност си беше.

Макс изглеждаше както обикновено. Момче с кокалести колена, на прага на порастването и

раздялата с детството. Но той никога нямаше да порасне.

— Макс — каза Джейс. — Макс, толкова съжалявам.

— Джейс — Макс стоеше на едно място. Излезе слаб вятър и отвя кафявата коса от лицето

му. Очите му зад очилата бяха сериозни. — Не съм тук заради себе си — каза той. — Не съм

тук, за да те преследвам или да те карам да се чувстваш виновен.

Разбира се, прозвуча глас в главата на Джейс. Макс винаги те е обичал, винаги ти се е

възхищавал и е вярвал, че си чудесен.

— Сънищата, които имаш, са послания — каза Макс.

— Сънищата са повлияни от демон, Макс. Мълчаливите братя казаха…