Кралят

Отвори уста, за да каже нещо, но от гърлото ѝ не излезе нито звук.

– Главата ми… не работи както трябва.

– Всичко е наред. – Тласкан от някакъв импулс, той протегна ръка към нея, но после я отпусна, сякаш не знаеше какво да направи.

Сола преглътна с мъка, устата ѝ беше пресъхнала.

– Още вода. Моля.

Реакцията му беше светкавична – сякаш просто бе чакал възможността да направи нещо. Докато той отваряше ново шише с изворна вода, Сола бутна спалния чувал, за да освободи ръцете си… и се почувства като хваната в капан. Найлоновата материя ѝ се струваше тежка, като да бе покрита с пласт асфалт.

– Стой неподвижно – нежно каза той. – Нека ти помогна.

– Ръцете ми не действат.

– Знам. – Той поднесе отворената бутилка към устните ѝ. – Пий.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Зъбите ѝ затракаха.

– Извинявай – промълви тя, когато навсякъде пръсна вода.

– Ерик, колко още? – сопна се той.

Рейндж роувърът рязко спря.

– Мисля, че пристигнахме… или нещо такова.

Сола се намръщи, загледана над рамото на шофьора пред себе си. Порутената ограда, осветена от фаровете, бе от онези, които човек можеше да види в някоя ферма… в някоя изоставена ферма. Половината висеше под странен ъгъл, старите греди и ръждясала тел – по-скоро оплетена бъркотия, отколкото доб­ре организирана конструкция.

– Къде отиваме? – попита тя дрезгаво. – Мислех, че… вкъщи.

– Първо имаш нужда от лекар. – Асейл отново вдигна ръка и пак я отпусна, преди да я бе докоснал. – Нуждаеш се… ранена си и не мога да допусна баба ти да те види в това състояние.

– О! Точно така. – Исусе, беше забравила, че е полугола, ранена и плачеща за един дълъг душ. – Благодаря ти.

– Несъмнено това не може да е мястото – промърмори шофьорът.

Асейл погледна през прозореца и се намръщи… сякаш и той беше очаквал нещо друго.

– Отиди до онази кутия.

Джипът се приближи до нещо, което приличаше на дървена къщичка за птици върху разнебитен кол, шофьорът свали прозореца…

От вътрешността на къщичката се разнесе рязък, безплътен глас:

– Готово. Минете през портата.

Като с магия, „порутената“ порта се разтвори по средата, плъзгайки се гладко и безшумно.

Пътят от другата страна беше затрупан с отъпкан сняг, но очевидно беше поддържан. След известно разстояние пред тях изникна нова бариера – не толкова несигурна и по-висока от предишната, направена от метални вериги, които, макар и ръждясали, изглеждаха здраво прикрепени към стълбовете си. Този път не им се наложи да спират – оградата се разтвори пред тях и ги пусна да минат.

Продължиха в същия дух.

Докато се носеха напред, бариерите по пътя ставаха все по-нови и по-внушителни, докато не стигнаха до нещо, което приличаше на извадено от някоя секретна държавна агенция: бетонни пилони, дебели колкото тези под мостовете в Колдуел, поддържаха солидна метална плоча с размерите на билборд, а в двете посоки се издигаше шестметрова стена с бодлива тел на върха и предупредителни табели на всеки три метра.

Малко прилича на Джурасик Парк, помисли си Сола.