Кралят

Рот вече нямаше и гласова поща, защото членовете на глимерата бяха злоупотребили с номера, който им беше даден. Ето как Рот се беше сдобил с адския имейл адрес.

Следващият номер, който Бет опита, бе на телефона до леглото им – толкова таен, че тя никога досега не бе чувала някой да се обажда по него. Никакъв отговор.

Сега ѝ оставаха няколко възможности. Тренировъчният център – в случай че беше ранен. Но как би могло да се случи? Той вече не напускаше къщата. Кухнята… само че Последното хранене всеки момент щеше да бъде поднесено, а Рот едва ли щеше да слезе в онзи хаос без нея – въпреки че никога не го бе изричал на глас, Бет имаше чувството, че претъпканите шумни стаи го карат да се чувства неловко, защото слухът и обонянието му се претоварваха и му беше трудно да прецени кой къде се намира.

Оставаше само още един номер, който би могла да опита.

Докато търсеше името в списъка с контактите си, Бет бе залята от нов спомен от миналото.

Представи си как Тор влиза през плъзгащите се врати на стария ѝ апартамент – огромна, заплашителна фигура, излязла сякаш от някой кошмар. Ала той беше – и си оставаше – неин съюзник. Онази нощ, когато заедно пиха бира, хапваха овесени курабийки и гледаха „Годзила“, беше поставила началото на едно истинско приятелство.

Колко много се беше променило в неговия живот – изгубил бе Уелси. Намерил бе Есен.

А и Бет вече не беше същата.

Телефонът иззвъня… само веднъж, преди от другата страна да отговорят.

– Бет.

Странните нотки в гласа на Тор я накараха да се намръщи.

– Добре ли си?

– О, да. Определено. Радвам се, че се обади.

– Ъ… защо? – Да не би Рот да бе съобщил на Братството, че тя няма да се прибере? Едва ли. – Няма значение. Просто… Търся Рот. Знаеш ли къде е? Опитах в кабинета и спалнята ни, но той не вдигна.

– О, да. Определено.

Какво, по дяволите…

– Тор. Какво става?

Неподправен страх стисна гърдите ѝ и въображението ѝ се развихри. Ами ако…

– Нищо. Честно. Просто… ами имаме неочакван ВИП посетител в клиниката, така че тъкмо уреждам кой ще го покрие.

Мамка му. Ставаше параноичка. Което беше за предпочитане пред това, да е права.

– Що се отнася до Рот, когато го видях за последно, той… – Пауза. Шумолене, сякаш Тор преместваше телефона на другото си ухо. – Беше изключил временно.

– Изключил в смисъл?

– Беше заспал.

Челюстта на Бет увисна.

– Заспал?

– Аха. Почиваше си.

– Нима?

Значи, така. Тя се измъчваше тук, несигурна какво трябва да мисли и чувства; отново и отново прекарваше цялата им връзка през ума си; планираше разговори, тормозеше се… а в същото време той си спял сладко-сладко.

– Е, това е страхотно – чу се да казва. – Наистина се радвам за него.

– Бет…

– Виж, трябва да вървя. – Да, беше заета, заета, заета. – Ако се събуди, кажи му…

Не, не, че се е обаждала. Мъжете не бяха единствените, на които беше позволено да пазят гордостта си; не беше нужно жените да бъдат „по-слабият пол“.