Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Когато мина първата половина на юни, откъм Тексас и Мексиканския залив се зададоха големи облаци — тежки, дъждовни. Мъжете по нивята погледнаха към тях, подушиха въздуха и вдигнаха наплюнчените си пръсти, за да разберат откъде духа вятърът. А конете тозчас станаха неспокойни. Дъждовните облаци поръсиха леко земята и бързо отминаха. Те оставиха след себе си пак бледо небе и ярко слънце. Капките бяха само издълбали в праха малки трапчинки и поумили царевичните листа — това бе всичко.
Тих ветрец последва облаците, гонейки ги на север; той леко полюляваше вехнещата царевица. Мина ден и вятърът се усили, но продължи да духа равномерно, без пориви. Прахът от пътищата се вдигна във въздуха, разстла се и се посипа върху бурените край нивята и дори в самите ниви. Сега вятърът духаше силно и рязко и се мъчеше да разтроши засъхналата корица в царевичните нивя. Лека-полека небето потъмня от праха, а вятърът току сновеше по земята, вдигаше праха и го отнасяше далеч. Той се засили още повече. Засъхналата корица не издържа на напора му и над нивята се вдигна прах, проточил се на дълги сиви къдели като ленив дим. Царевицата сухо шумолеше, шибана от яростния вятър. Най-лекият прах вече не падаше на земята, а чезнеше в тъмнеещото небе.
Вятърът стана още по-силен; той бръскаше под камъните, носеше слама, сухи листа и дори малки буци пръст, бележейки с тях пътя си из нивята. Въздухът и небето тъмнееха, слънцето грееше червено, а прахът дразнеше носа. Една нощ вятърът се понесе вихрено; той коварно подкопаваше корените на царевицата и тя се бранеше с отслабналите си листа, докато накрая той я изтръгна и стъблата й уморено легнаха на земята, сочейки с върховете си посоката му.
Зората се сипна, но денят не настъпи. В сивото небе изгря червеното слънце — мътно червен диск, който хвърляше оскъдна светлина и едва разсейваше мрака; привечер полумракът неусетно се превърна пак в мрак, а вятърът зави и застена над повалената царевица.
Хората се бяха сврели в къщите си, а ако трябваше да излязат, връзваха на носовете си носни кърпи и си слагаха очила против праха.
Отново настъпи нощ — катраненочерна, защото светлината на звездите не можеше да проникне през праха, а осветените прозорци разпръсваха мрака само на няколко крачки от къщите. Прахът се бе смесил с въздуха така, че се бе образувала емулсия от прах и въздух. Вратите на къщите бяха здраво затворени, а пролуките по тях и по прозорците — натъпкани с парцали, но прахът незабелязано проникваше вътре и покриваше с лек пласт масите и столовете, съдините. Хората го бръскаха от раменете си. Малки ивици прах се бяха образували и по праговете.
В полунощ вятърът стихна и настъпи тишина. Изпълненият с прах въздух поглъщаше звука по-силно от мъгла. Лежейки в леглата си, хората чуха, че вятърът спира. Събудили се бяха в момента, когато стихията му замря. Те лежаха безшумно и напрегнато се вслушваха в тишината. Ето че петлите закукуригаха, но гласовете им звучаха глухо и хората неспокойно почнаха да се въртят в леглата, очаквайки с нетърпение утрото. Те знаеха: такъв прах скоро няма да се слегне. На сутринта прахът беше наситил въздуха като мъгла, а слънцето бе яркочервено като прясна кръв. Този ден, както и следващия, небето сееше прах върху земята. Тя се покри с гладък, мек слой. Прахът се стелеше върху царевицата, трупаше се на купчинки по коловете на оградите, по жиците; той се стелеше по покривите, по бурените и дърветата.
Хората излязоха от къщите си, душеха горещия, дразнещ въздух и прикриваха носовете си с ръка. И децата се измъкнаха навън, но не затичаха с викове по дворовете, както след дъжд. Мъжете стояха край оградите и гледаха повалената царевица, която сега вехнеше бързо и само тук-таме се зеленееше през слоя прах. Мъжете мълчаха и бяха почти неподвижни. Жените също излязоха навън и застанаха до мъжете си — да разберат дали този път мъжете ще понесат удара. Те крадешком се вглеждаха в лицата на мъжете — е, нека става каквото ще с царевицата, но другото, главното да се запази. Децата стояха наблизо, чертаеха фигури в праха с босите си крака и също се мъчеха да отгатнат дали мъжете и жените ще понесат удара. Те поглеждаха лицата на възрастните и грижливо чертаеха в праха с пръстите си. Конете дойдоха до водопойните корита и пръхтейки, чистеха слоя прах от водата. След малко от напрегнатите лица на мъжете изчезна безпомощният смут и те станаха сурови, гневни и упорити. Тогава жените разбраха, че не бива да се страхуват и че мъжете са издържали удара. Те попитаха: „Какво ще правим сега?“ А мъжете отговориха: „Не знаем.“ Но нямаше нищо страшно. Жените знаеха, че няма нищо страшно, и втренчените деца знаеха, че няма нищо страшно. Жените и децата бяха твърдо убедени — няма непоносима беда, щом тя не е могла да сломи мъжете. Жените се прибраха в къщите да шетат, а децата почнаха да играят — отначало плахо. С напредването на деня червеното слънце ставаше все по-бледо. То ярко грееше над покритата с прах земя. Мъжете седяха на входовете на къщите си; в ръцете си въртяха пръчки и камъни. Те седяха неподвижни — мислеха… пресмятаха.