Обладателят — този, който взема

Бързо разбрах, че независимо дали го искам или не, бях станала част от това странно семейство и щеше да ми бъде от полза да намеря мястото си в него. Животът ми се бе променил необратимо и не бях сигурна как щях да оцелявам от тук нататък. Адаир обаче имаше стотици години опит. Другите, които беше избрал, до един бяха останали при него и вероятно с основание.

Реших и да се опитам да забравя Джонатан. Вярвах, че никога повече няма да го видя, въпреки това, което ми каза Алехандро. Старият ми живот си бе заминал напълно: Бостън се различаваше от Сейнт Андрю като маслото от водата. Вече не бях бедно селско момиче с ужасно бъдеще. Бях загубила бебето си, единствената ми връзка с Джонатан. По-добре да загърбя всичко начаса.

За няколко дни осъзнах, че ритъмът на къщата се различаваше много от това, което познавах в малкия ми отруден пуритански град. Първо, никой, освен слугите не ставаше от сън преди обед. Дори и след това членовете на свитата и техните гости оставаха по стаите си докъм два-три часа следобед, а през вратите се чуваха тихи звуци — шепот, смях, стържене на стол по пода. Алехандро ми обясни, че това бил европейски маниер. Вечерта, най-важната част от денонощието, била запазена за общуване вечери, балове, игри. А през деня всички се приготвяли, за да са изрядни — косите им да са коафирани и да са с най-хубавите си дрехи. Бяха довели със себе си от Европа няколко важни слуги, които умееха да правят прически и да поддържат гардероб. Смятах този начин на живот за упадъчен, но Алехандро ме увери, че това е защото съм заблудена американска пуританка. Имало причина пуританите да напуснат Англия и да се заселят в Новия свят, отбеляза той.

Което ми напомня за второто странно нещо в дома на Адаир: никой нямаше цел в живота. Никога пред мен не се обсъждаха делови или финансови проблеми. Не се споменаваха родните страни, не се разказваха спомени за миналия живот. (Както казваше Алехандро: „Оставили сме мъртвите да почиват в мир“.) Не пристигаха писма, само визитки от бостънското общество, което нямаше търпение да се запознае с тайнствения европейски благородник. Таблата в коридора бе отрупана с покани за празненства, пиене на чай и танци.

Единствената тема на разговор за Адаир и антуража му, единственото, на което гледаха сериозно и правеха по цели дни, беше сексът. Всеки член на свитата му си имаше другарчета за игри, понякога за една вечер, понякога за седмица. Янки, които са срещнали на соаре, или прилично изглеждащ лакей, когото са прибрали за през нощта. През къщата преминаваше пълноводен поток от жени — от изпаднали проститутки до дръзки богаташки дъщери. Никой в това домакинство никога не спеше сам. Но нито Алехандро, нито Донатело се интересуваха от мен. Когато попитах Алех дали ме намира за привлекателна, той се засмя и ми каза да не ставам глупава.

Семейството бе отдадено на търсене и получаване на удоволствия, само това. Всичко около мен беше пълно отрицание на възпитанието, което ми бяха дали отрудените шотландски и скандинавски имигранти в суровата безмилостна пустош. С течение на времето мързелът им започна да ме отвращава, но в началото бях съблазнена от лукса, за който не бях подозирала, че съществува. Сейнт Андрю бе градът на ръчно тъканите ленени дрехи и грубите чамови мебели. А сега живеех сред изисканост и обградена от все по-големи изкушения. Ядях и пиех неща, за които не бях чувала, носех дрехи от екзотични европейски материи, изработени от професионални шивачи. Научих се да танцувам и да играя карти, дадоха ми да чета романи, които ме запознаха с още нови светове.