Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Чух, че показанията на роба се оказали решаващи — настоява Порфирий. — Сам ли го разпита?
Де да бях! Който и да беше скроил шапката на Симах — робът беше ключът към него.
— Измъчвали са го в двореца. На следващата заран вече беше на път за сребърните мини в Дардания. — Разтворих ръце. — Понякога римското правосъдие е прекалено бързо за стар човек като мен.
Той кимва — повече няма да измъкне от мен.
— Въпреки това си дошъл да изпратиш Симах. Много мило от твоя страна.
— Август иска да бъде сигурен, че наистина е заминал. — Казвам го на шега, но прозвучава жестоко.
Порфирий леко отстъпва.
— В това не може да има съмнение. Симах е стоик — ако не друго, поне ще замине с достойнство.
Обаче все още няма и следа от него. Слънцето изгрява, войниците започват да мърморят. Кошове риба се товарят на количките и поемат по улицата към пазара. Порфирий и аз чакаме в мълчание. Виждам как той започва да се вълнува: бе защитил приятеля си пред мен и ако Симах не дойде, честта му е изложена на опасност. Започва да се разхожда по кея, като нетърпеливо хвърля погледи нагоре по хълма.
Сержантът се приближава. Аз имам пълномощия от императора и изведнъж съм се превърнал в авторитет.
— Още преди час трябваше да е тук. Дали да не отидем у тях?
Уморих се да чакам.
— Аз ще отида.
Без да пита, Порфирий тръгва с мен. За възрастни мъже изкачването е трудно. Когато стигаме пред къщата на Симах, и двамата пухтим като товарни коне.
Вратата на къщата е заключена. Дърпаме въженцето на звънеца, който виси отвън, но никой не отваря. Цялата му собственост е била конфискувана: робите са задържани и продадени, но все е останал някой освободен, за да подготви заминаването му.
— Може да е поел по друг път надолу към пристанището? — предполага Порфирий. — Сигурно сме се разминали по пътя.
— Ако е така, вече е заминал. — Не ми харесва мисълта отново да слизам надолу до пристанището. Какъвто и импулс на милосърдие или вина да ме е накарала да искам да изпратя Симах, с издигането на слънцето над хоризонта е избледнял. Историята, в която Константин ме въвлече, свърши и се чувствам стар. Време е и аз да тръгвам.
— Тук има странична врата. — Порфирий е завил зад ъгъла на къщата.
Едва не го оставям да продължи сам, но любопитството ми изведнъж надделява и ме кара да го последвам. От тази страна на сградата няма прозорци — между нея и къщата на съседа се простира тесен пасаж. На половината път по нея в тухлената стена се вижда кафява дървена врата.
Порфирий натиска дръжката и вратата се отваря. Прекрачваме през прага и се озоваваме в малък склад, който мирише на дървени стърготини. Трески и парчета кора са осеяли пода: дори дървата му за огрев са отнесени. В съседните стаи прахта вече е започнала да се сляга. Те ми припомнят едно изоставено укрепление на източната граница, което видях преди много време — плавей, изхвърлен на брега, до който някога е стигала границата на свиващата се империя. Единственото, което намираме вътре, е прах.
Още една врата — друго празно помещение, и изведнъж се озоваваме в ярката светлина на двора с колонадата, която гледа към градината. В нейния център до басейна лежи Аврелий Симах с увиснала надолу глава.
Един-единствен поглед е достатъчен, за да ми стане ясно, че никъде няма да заминава.
29.
Нови пазар, Сърбия — днес
Нови пазар — наименованието на града трябва да се приема буквално, макар че пазарът тук сега беше запуснат. Целият град представляваше Балканите в умален вид: южната част с минарета и виещи се отомански пасажи, северната част — от християнски бетон, а помежду им рекичка, която ги разделя. Дори бежанците, които се блъскаха по улиците му, съответстваха на тези две части: мюсюлмани, изгонени от сърбите в Босна, и сърби, прогонени от косовските мюсюлмани.
Аби си купи нови дрехи в един от многото магазини втора употреба и се преоблече в тоалетната на автогарата. Купиха два билета от гишето и се настаниха в задната част на автобуса. До Белград щяха да пътуват пет часа.
През прозорците се виждаха речни долини, покрити с шубраци хълмове, осеяни с кафяви и зелени петна и доста често с овощни градини или каменоломни. Първобитен, самотен пейзаж.
Майкъл извади камерата от раницата и я включи. Сложи ръка на екрана, за да го закрие, макар автобусът да беше полупразен. Започна да разглежда снимките от гробницата, като ги увеличаваше или намаляваше, за да проучи някоя подробност.